Това обаче, което най-много занимаваше Друз — а и напълно естествено, след като засягаше собственото му законотворчество, — бе, че според лекс агрария всеки римски гражданин трябваше да получи по десет югера обработваема земя от държавния фонд. Първи на опашката бяха сенаторите и останалите членове на първа класа, пролетариите идваха най-отзад. Колкото и да се говореше, че общата площ на римската държавна земя на полуострова е от поне няколко милиона югера, Друз дълбоко се съмняваше, че докато се стигне до реда на най-бедните, ще остане нещо. А никой не можеше да отрече, че е неблагоразумно да се ощетят тъкмо пролетариите. Ако не получеха земя, трябваше да им се даде нещо в замяна. А какво друго, ако не гаранции, че дори и във време на глад зърното от държавните складове няма да поскъпва! Предстоеше му да води нова, този път наистина ожесточена борба в Сената, докато убеди колегите си, че е необходимо прокарването на нов лекс Фрументария, който да осигури за вечни времена евтин хляб на бедните.
Като допълнение на грижите му опитът за покушение срещу консулите така наплаши Филип, че вторият консул започна на своя глава разследвания за настроенията в Италия; през май той държа реч в Сената и съвсем отговорно заяви, че жителите на полуострова стават все по-неспокойни, а мнозина говорят за война с Рим. От тона му не личеше да е особено изплашен — по-скоро му се искаше той да наплаши съседите си, та да забравят подобни мисли. Предлагаше двама претори да се захванат с обиколката на цяла Италия — единият да тръгне на север, другият — на юг, — та да видят с очите си от името на римския Сенат и народ какво е положението у съюзниците.
Катул Цезар, който здравата си беше изпатил, докато председателстваше специалния съд за фалшиво гражданство в Езерния, се изказа в подкрепа на подобна идея, която му се струвала чудесна. Разбира се, неговото изказване стана повод и други сенатори, които иначе и пукната пара не биха дали за предложението на Филип, да го намерят за прекрасно. Без никакви протакания на претора Сервий Сулпиций Галба му бе заръчано да се заеме с южната половина на Италия, докато колегата му Квинт Сервилий — от фамилията на небезизвестния Сервилий Авгур — имаше задачата да проучи какво става на север. И двамата получиха правото да си изберат по един легат, бяха удостоени в проконсулски империум и получиха достатъчно парични средства за осъществяването на експедициите. В цената се включваше дори въоръжена охрана от бивши гладиатори.
Новината, че Сенатът е упълномощил двама претори да водят разследвания по онова, което Катул Цезар упорито наричаше „италийски въпрос“, не се понрави ни най-малко на Силон. Самнитът Мутил пък, който така и така беше бесен от кървавата разправа с двестате му сънародници, изловени при инцидента на Апиевия път, вече се чудеше дали да не използва новото предизвикателство като повод за война. Друз отчаяно засипваше и двамата с писма, в които ги умоляваше да не вършат нищо и да чакат той да оправи нещата.
Сам Друз потегна бойното си снаряжение и се хвърли в поредното сражение, обявявайки пред Сената, че възнамерява да утвърди нови тарифи за зърното. Също както с поделянето на агер публикус, така и сега ниските цени нямаше да се отнасят единствено до бедните. Всеки римски гражданин, който имаше търпението да се нареди на безкрайните опашки пред масите на едилите при Портикус Минуция, можеше да получи своето официално удостоверение, срещу което да закупи пет модия от държавното зърно, после да се яви в държавните складове под скалите на Авентина, където да представи документа, и да отнесе полагащия му се чувал у дома. Намираха се дори богати и знатни римляни, които не се посрамяваха да се възползват от тази си привилегия — някои, защото бяха непоправими скъперници, други — заради самия принцип. Като цяло обаче повечето хора, които можеха да си позволят лукса, предпочитаха да не се тълпят за удостоверения, ами просто да пуснат няколко монети в ръката на иконома си и да го пратят в частните складове на Викус Тускус. В сравнение с цените на много други жизненоважни услуги в Рим — така например жилищните наеми открай време се славеха с астрономическите си размери — сумата от петдесет до сто сестерции месечно на човек за закупуване на частно зърно се смяташе за незначителна. Затова и голяма част от онези, които упорито си искаха удостоверението, бяха представители на най-бедните — петата имуществена класа и пролетариата.