— Е, за няколко месеца само ти се справи по блестящ начин и със съдилищата, и със земята, и с беднотията — хвалеше го тя. — Има ли още нещо или вече свърши?
Друз си пое въздух и продължително я изгледа.
— Възнамерявам да дам пълно римско гражданство на всички жители на Италия.
Корнелия пребледня по-силно от ленената си роба й отчаяно възкликна:
— О, не, Марк Ливий! Дотук много неща ти позволиха, но с това никой никога не би се съгласил!
— Че защо не? — изненада се той; напоследък дори не допускаше мисълта, че нещо може и да не стане точно както го е замислил.
— Защото боговете са дали на римляните една задача и тя е на всяка цена да пазят своето гражданство — рече му майка му, все тъй бяла като платно. — Дори ако самият Квирин се яви насред Форума и заповяда на римляните да подарят своето гражданство на всички останали, те няма да се съгласят! — Корнелия протегна ръка и го хвана за лакътя. — Марк Ливий, Марк Ливий, откажи се, докато е време! Това е просто невъзможно! — Тя потръпна от страх. — Умолявам те, откажи се!
— Вече съм дал думата си да го сторя, мамо… И ще я удържа!
В продължение на минута тя не отместваше поглед от черните му очи, сякаш искаше да му внуши целия страх, който тъй внезапно я беше обладал. Най-накрая въздъхна и вдигна рамене.
— Е, виждам, че каквото и да ти кажа, не ще мога да те разубедя. Неслучайно си се родил прапраплеменник на великия Сципион Африкански. О, синко, синко, ще те убият!
Друз надигна вежда в недоумение.
— Защо ще ме убиват, мамо? Аз не съм Гай Гракх, още по-малко Сатурнин. Всичко, което съм сторил досега, сторил съм го по законен път. Никой римлянин не може да се чувства под заплаха, още по-малко застрашавам мос майорум.
Но майка му не желаеше повече да продължават този мъчителен за нея разговор, затова скочи от мястото си и делово подхвърли:
— Ела да видиш децата. Много им липсваш.
Подобно твърдение съдържаше известно преувеличение, но не чак толкова голямо. Друз бе успял да си спечели популярност и сред децата в семейството.
Докато двамата с Корнелия вървяха към детската стая, ясно се чуваше шумът от някаква кавга.
— Ще те убия, Катоне! — беше първата реплика, която двамата чуха от устата на Сервилия при влизането си.
— Стига толкова, Сервилия! — скара се вуйчо й, който започна да предусеща, че момичето не говори току-така. — Малкият Катон е твой брат и боговете ти забраняват с пръст да го докосваш.
— Оставете ме насаме с него и ще видим дали не мога да го докосвам — закани се тя.
— Никога няма да те оставя насаме с него, госпожице Топчест нос! — избута брат си малкият Цепион и предизвикателно застана пред него.
— Носът ми изобщо не е топчест! — разсърди се още повече Сервилия.
— Да имаш да взимаш! — изсмя й се Цепион. — Имаш най-ужасния и топчест нос, който съм виждал! Бррр, гнусотия!
— Млъкнете всички! — кресна им Друз. — Вие друго, освен да се карате, не знаете ли?
— Знаем! — каза с дебелия си глас Катон. — Да се бием!
— И как да не се караме с тоя тук! — посочи го презрително Друз Нерон.
— Ти да мълчиш, черна мутро! — просъска му Цепион, който използваше всеки случай да застане в защита на брат си.
— Не съм черна мутра!
— Напротив, си! — размаха юмруци Катон.
— Ти пък не си Сервилий Цепион! — изрече Сервилия по адрес на Цепион. — Ти си потомък на червенокос галски роб, нямаш нищо общо с нас, истинските Сервилий Цепиони.
— Топчест нос, топчест нос, грозен, гаден топчест нос!
— Тацете! — изкрещя още по-силно от предния път Друз.
— Син на роб! — продължи Сервилия.
— Дъщеря на празноглавец! — отвърна й Порция.
— Прасе с лунички! — обади се най-сетне и Лила.
— Ела да поседнем, синко — подкани Корнелия Сципионида Друз, сякаш подобна сцена не й правеше никакво впечатление. — Когато свършат, сами ще дойдат при нас.
— Всеки път ли споменават родителите си? — заинтересува се Друз, като с мъка надвика развихрилата се челяд.
— Че как иначе, когато Сервилия е тук?
Сервилия отдавна беше навършила тринайсет и фигурата й бе започнала видимо да се оформя, но като част от голямото й наказание настойникът така и не я беше отделил от останалите деца в къщата, както би било редно на тази възраст. В лице се беше разхубавила, макар и в погледа й да продължаваше да се крие онази потайност, която тя сама бе възпитала в ранното си детство. Докато слушаше препирнята между петимата си племенници и осиновения си син, Друз започваше да се чуди дали не е сбъркал, както е оставил Сервилия толкова дълго в детската стая.