Сега Рутилий Руф за сетен път си припомняше най-удачния портрет на приятеля си, който беше виждал — надрасканата преди години надве-натри с черно върху стената на собствения му дом рисунка. Бяха просто няколко черти — една дебела извивка за месестата му долна устна, малко блясък за очите (как бе могъл анонимният художник да постигне блясък с черно?) и по десетина линийки за всяка от двете вежди. И все пак авторът бе успял да покаже истинския Гай Марий, да изобрази едновременно гордостта, вродения му интелект, свободолюбието, изобщо сложния му характер. И все пак, можеше ли с една дума да се опише подобна форма на изкуство? Вултум ин пейус фингере. Лице, изписано със злоба. Но толкова правдоподобно, че злобата, се беше превърнала в голата истина. Уви, преди Рутилий Руф да е измислил как да се свали мазилката от стената и рисунката да бъде прибрана вътре в къщата, без да се натроши на хиляди парченца, в града се беше излял жесток порой и портретът бе заличен.
Но никой уличен драскач не би могъл да сътвори подобен шедьовър с лицето на Луций Корнелий Сула. Ако му се отнемеше магията на цветовете, Сула можеше спокойно да бъде сбъркан с всеки от хилядите красавци на Рим. Правилни черти, симетрично лице и неподправената римщина, която един Гай Марий никога не би могъл да притежава. Но видеше ли го човек на живо, Сула си оставаше изключителен. На четиридесет и две години косата му още не даваше признаци, че смята да оредява. Пък и каква коса! Нито червеникава, нито пък златиста. Гъста, спускаща се на вълни, може би малко по-дълга, отколкото трябва. А очите му си оставаха най-бледосините на света, сякаш извадени от дълбините на алпийски ледник, опасани с дебел контур от тъмносивкаво — като гъста пелена буреносни облаци. Тази вечер тънките му, извити вежди изглеждаха наситено кафяви, също както и дългите му мигли. Но Рутилий Руф беше заварвал Сула и при съвсем други обстоятелства и знаеше, че в момента си ги е изрисувал със стибий; иначе и веждите, и миглите му бяха толкова светли, че ако не беше бялата му, лишена от всякакъв пигмент кожа, навярно биха се изгубили съвсем.
Станеше ли въпрос за Сула, всички жени в града изгубваха ума и дума, забравяха чест и достойнство, не бяха в състояние да разсъждават. Забравяха всякакви условности, най-безсрамно унижаваха съпрузите, бащите и братята си, а случеше ли се Сула случайно да ги удостои с погледа си, като момиченца започваха да се кикотят, изпаднали в идиотски възторг. Какъв способен и интелигентен човек беше той! Смел войник, безупречен администратор, по-храбър от всеки друг, може би лишен от способността да мисли вместо подчинените си. Но жените си оставаха ахилесовата му пета. Или поне така мислеше Публий Рутилий Руф, който със своето хубавичко, но с нищо непривличащо погледа лице и със сивкавия си тен, типичен за мнозина римляни, никога не се беше отличавал с нещо в женските очи. Не че Сула можеше да се нарече любовчия, още по-малко човек, разбил много женски сърца; поне доколкото Рутилий Руф знаеше, този човек винаги се беше държал като съвестен гражданин. И все пак беше очевидно, че ако човек си е възложил за цел да се изкатери до върха на римската политическа стълбица, по-лесно би му било, ако не приличаше на божествения Аполон. Красивите мъже, способни да печелят женските сърца, пораждаха инстинктивно недоверие у събратята си, които неизбежно ги определяха като лекомислени, женствени типове, способни само да слагат рога на съперниците си.
Миналата година, продължаваше да размишлява Рутилий Руф, Сула се беше представил на изборите за претори. Всичко изглеждаше в негова полза. Военната му кариера беше забележителна, а Гай Марий от своя страна се беше постарал да убеди гласоподавателите колко неоценима му е била помощта на Сула в ролята му на квестор, трибун и най-накрая на висш легат. Дори Катул Цезар (който най-малко от всички имаше причина да обича Сула, тъй като го беше злепоставил преди години пред цялата му армия в Италийска Галия, вдигайки офицерски бунт, за да предотврати пълния разгром на легионите) си бе направил труда публично да го похвали за заслугите му по време на войната с кимврите в Италийска Галия. По-късно, през онези няколко дни, в които Луций Апулей Сатурнин беше заплашил да преобрази из основи държавата, пак Сула се беше показал най-решителен от всички и бе помогнал на Гай Марий да прекрати за броени часове безредиците. Защото всеки път, когато от устата на Марий излезеше някоя заповед, Сула беше този, от когото зависеше нейното успешно изпълнение. Навремето, малко преди да замине в изгнание, Квинт Цецилий Метел Нумидик — същият, когото Марий, Сула и Рутилий Руф наричаха помежду си Прасчо, — надълго и нашироко беше обяснявал пред многобройните си приятели, че всъщност щастливият завършек на войната срещу нумидийския цар Югурта в Африка се дължал изключително на Сула и че Марий несправедливо приписвал заслугите на себе си. Защото, ако не била самостоятелната акция на Сула по залавянето на Югурта, войната в Африка можела да продължи с години. Когато Катул Цезар, а заедно с него и всички ултраконсервативни сенатори се съгласиха с Прасчо, че заслугите за спечелването на югуртинската война трябва да се приписват най-вече на Сула, по всичко изглеждаше, че звездата на някогашния квестор вече е изгряла и че той няма как да не бъде сред шестимата избрани претори. Той самият също беше сторил всичко по силите си, за да спечели гласовете на избирателите — навсякъде се показваше еднакво скромен, избягващ излишните похвали, прям и откровен. До самия край на предизборната кампания не се отказа от твърдението си, че дори залавянето на Югурта трябва да се смята за дело на Марий, защото винаги е изпълнявал единствено неговите заповеди. Подобно поведение нямаше как да не спечели сърцата на избирателите, защото римляните винаги високо са оценявали лоялността на военния към неговия началник.