— Най-вече около Патавиум и Аквилея — говореше Цепион. — Желязото от Норикум — ще се опитам да получа концесии в тамошните мини — ще бъде достатъчно за снабдяването на металолеярните в Патавиум и Аквилея. Най-важното за тази източна част на Италийска Галия е, че в близост има обширни гори с различни дървета, което ги прави идеални за дървени въглища. Агентите ми съобщават, че вече са открили цели масиви от бук и бряст, готови да бъдат превърнати на сечища.
— И предполагам, че тъкмо наличието на желязо определя и бъдещото местоположение на леярните — подметна Силон, на когото темата се струваше интересна. — Нали затова Пиза и Популония се превърнаха в преуспяващи металолеярски градове? Защото желязото бива докарвано директно от Илва9.
— Пълна заблуда — обясни всезнаещият по въпроса Цепион, за пръв път способен да артикулира ясно думите. — В действителност, и Пиза, и Популония на удобни за целта места заради качествените дървени въглища, които се произвеждат в района. А металолеярството се нуждае тъкмо от въглища. Ето защо насочвам интереса си към източна Италийска Галия. За производството на въглища са нужни големи мощности, тъй като е доказано, че при леенето на желязо отиват десет пъти повече въглища, отколкото руда. Ето защо възнамерявам да основа в Италийска Галия както градове — леярници, така и градове — производители на въглища. Ще купя земята, нужна за строеж на жилища и работилници, сетне ще убедя достатъчно леяри и производители на въглища да се заселят в новооснованите градове. Там, където хората са заети в един и същ отрасъл, работата върви много по-леко, отколкото в големите градове, където всеки се занимава с нещо различно.
— Но няма ли конкуренцията между различните занаятчии, заети в една и съща дейност, да се окаже смъртоносна за много от тях, още повече че в района по-трудно ще се намират купувачи? — продължаваше да задава въпроси Силон, прикривайки нарастващото си вълнение.
— Не виждам защо — каза Цепион, който наистина си бе направил труда да проучи темата и не можеше да му се отрече, че е направил сериозни открития. — Ако например на един префектус фабрум се наложи да изнамери отнякъде за армията си десет хиляди железни ризници, десет хиляди шлема, десет хиляди меча, още толкова ками и копия, той няма ли да предпочете да отиде на място, където работилниците са една до друга и той би могъл да даде всичките си поръчки едновременно, а не да се разкарва из целия град в търсене на нужния занаятчия? А и на дребния производител, използващ труда на десетина роби и на десетина наемни работници, няма ли да му е по-приятно да чака клиентите си в работилницата си, където те и без това знаят какво ще намерят, отколкото да разнася стоката си из целия град и да я предлага на минувачите?
— Прав си, Квинт Сервилий — рече замислено Друз. — В наше време все се оказва, че на войската в последния момент са й потрябвали десет хиляди бройки от това или онова. Преди години, когато в легионите се записваха хора със собственост и те се въоръжаваха сами, нещата стояха другояче. Когато младежът навършеше седемнадесет, баща му му подаряваше ризница, шлем, меч, кама, щит и копия; майка му се задоволяваше с калигата, покривалото за щита, торбата, конската опашка за шлема и сагума; на сестрите оставаше да му изплетат топли чорапи и да му изтъкат шест — седем туники. Оттам нататък цял живот римският легионер воюваше с един и същи комплект бойно снаряжения, а както най-често се случваше, при оттеглянето си от армията, подаряваше оръжието си на сина си или на внука си. Но откакто Гай Марий пусна пролетариите в легионите, от десет новобранци девет не могат да си купят кърпата за под ризницата, та какво ли остава за цялата им екипировка, след като нито мама, нито татко, нито кака могат да направят нещо за тях? Изведнъж се появяват цели армии от голтаци, които са по-слабо въоръжени от хората в някогашните спомагателни части. Търсенето отдавна надвишава предлагането… и все пак една армия не може да тръгне на война без оръжие! За да се надяваме на победа, легионерите ни трябва да са подходящо екипирани.
— Ето и отговорът на един въпрос, който отдавна съм си задавал — обади се Силон. — Винаги съм се чудил защо толкова много ветерани идват да ми искат заем с мисълта да се захванат с леярство или коване на оръжие! Ти си абсолютно прав, Квинт Сервилий. Поне още едно цяло поколение твоите запланувани стоманолеярски градчета нямат нужда от други пазари, освен военните. В действителност като представител на своя народ пред света аз отдавна се чудя откъде да намеря оръжие за новите легиони, които Рим несъмнено ще поиска от нас в близко бъдеще. Същото навярно важи и за самнитите, и за всички останали народи в Италия.