— Желая ви успех. Но то липсва близо хиляда и петстотин години.
— Точно там е работата — хладно отвърна Касиопея. — Ние може би знаем къде е — за разлика от човека, който ще се появи тук, за да ни ликвидира.
15
Самарканд, 12:20 ч.
Зовастина огледа заинтригуваните лица на студентите и попита:
— Колко от вас са чели Омир?
Вдигнаха се само няколко ръце.
— Аз се запознах с неговите произведения едва в университета, също като вас — призна тя.
Посещението в Народния център за висше образование беше само една от многобройните й публични изяви за седмицата. Обикновено тя се стремеше те да бъдат минимум пет, защото така можеше да контактува с медиите, а оттам и с гражданите. Някога зле финансирана от руснаците институция, днес Центърът беше уважавано средище на академичното знание. Заслугата беше изцяло на Зовастина, която не забравяше старата гръцка поговорка: неграмотен народ — слаба държава.
Приведе се над един екземпляр на „Илиада“, разтворен върху катедрата, и зачете:
— „Често се сменя цветът на лицето у плахия воин, липсва му дух издръжлив да остане спокоен в засада, все тук и там се премества, прикляква на двата си крака, гръмко сърцето му бие в гърдите, понеже той мисли само за своята гибел: устата му тракат. Но не променя цвета на лицето си храбрият воин. Той не трепери, дори да е с първите, дебнещ в засада, ала се моли да влезе веднага в суровата битка.“1
Студентите приемаха рецитала с видим интерес.
— Думи на Омир, произнесени и записани преди две хиляди и осемстотин години, но абсолютно валидни и днес.
Гора от микрофони се издигаше в дъното на помещението. А тя изведнъж се върна двайсет и осем години назад. Северен Казахстан. Друга учебна зала. И преподавателят й.
— Поплачи си — каза й Сергей.
Думите му неочаквано я разчувстваха. Тя вдигна глава и погледна украинеца, който имаше уникални възгледи за света.
— Ти си едва на деветнайсет — промълви той. — Аз отлично помня колко бях развълнуван, когато разгърнах за пръв път произведенията на Омир.
— Ахил е толкова изтерзана душа!
— Всички ние сме изтерзани души, Ирина.
Тя обичаше да чува името си от неговата уста. Този човек знаеше неща, които тя не знаеше. Разбираше чувствата, които тя все още не беше изпитвала, но много искаше да изпита.
— Не помня майка си и баща си — промълви тя. — Никога не съм имала семейство.
— Това не е важно — отвърна той.
— Как можете да кажете такова нещо? — учуди се тя.
— Човек е обречен да страда и да умре — посочи книгата той. — Затова миналото няма значение.
Години наред се беше питала защо е обречена на самота. Имаше малко приятели, никакви лични връзки. Животът й беше безкраен низ от предизвикателства и неосъществени мечти. Също като живота на Ахил.
— Ти ще изпиташ радостта от предизвикателствата, Ирина. Животът изобилства с предизвикателства и битки. С вечния стремеж към съвършенство, също като Ахил.
— А какво ще стане, ако се проваля?
— Ще понесеш последиците. Не забравяй какво казва Омир: „Обстоятелствата управляват човека, а не обратното“.
В главата й изплува друга строфа от поемата: „… Винаги ние, безсмъртните, тежки беди сме търпели, само по лична подбуда щом правим услуги на смъртни“.
— Никога не забравяй това — кимна учителят й.
— Каква прекрасна сага е „Илиада“ — въздъхна тя. — Сага за война, продължила девет дълги години. А на десетата Ахил прекратява битката, защото противоречията със съюзниците му стават непреодолими. Той е горд гръцки воин, поведението му е пропито от страст и хуманизъм. Напълно неуязвим за врага, ако не се брои прословутата му пета.
Част от слушателите се усмихнаха.
— Всеки си има слабост — добави тя.
— А каква е вашата, госпожо министър? — попита един от студентите.
Още в началото на тази среща тя им беше казала да не се притесняват и да й задават всякакви въпроси.
— Защо ме учите на тези неща? — попита тя Сергей.
— За да опознаеш и разбереш своето минало — отвърна Сергей. — Знаеш ли, че е възможно да произхождаш от древните гърци?