В отговор Кристин успя само да кимне. Той имаше красиви светли очи, тясно, бледо, смугло лице, въгленовочерна коса, подстригана късо над челото и зад ушите.
Ингебьорг вече си бе подредила косата. Приближи се към тях и благодари на непознатия многословно и любезно. Докато разговаряше с Ингебьорг, той не свали ръката си от рамото на Кристин.
— Какви са тези мерзавци? — попита той слугите си, хванали двамата немци.
— От кораба за Росток.
— Тогава ще ги вземем с нас до града, та да ги тикнат в тъмницата. Хайде сега да придружим тези девойки до манастира. Намерете ремъци да ги вържем…
— Момите ли, Ерлен? — пошегува се единият.
Слугите на знатния мъж бяха силни и добре облечени младежи. Боят с немците ги развесели.
Ерлен се намръщи и понечи да отговори сурово, но Кристин сложи ръка на лакътя му.
— Пуснете ги, скъпи господине — потрепери тя. — Нито аз, нито сестра ми желаем тази случка да се обсъжда.
Ерлен я погледна, прехапа долната си устна и кимна в знак, че я разбира. После удари с меча двамата пленници по тила и те паднаха на земята.
— Бягайте — подритна ги той и те хукнаха към града.
Ерлен се обърна към девойките и ги попита дали искат да се качат и те на конете.
Ингебьорг с радост позволи на Ерлен да я качи на седлото си, но се оказа, че тя не може да се задържи и се свлече на земята. Той погледна въпросително към Кристин.
— Свикнала съм да яздя на мъжко седло — отвърна тя.
Той я повдигна с ръка, мушната под коленете й. По тялото й преминаха сладостни тръпки, защото той я държеше много предпазливо, сякаш се боеше да я доближи до себе си. У дома, в „Йорун“, мъжете не се стесняваха да притискат Кристин плътно до тялото си, когато й помагаха да възседне коня. Тя се почувства поласкана от деликатното отношение на Ерлен.
Рицарят, както продължаваше да го нарича Ингебьорг въпреки сребърните му шпори25, предложи ръката си и на нея, а слугите му също се метнаха на конете. Ингебьорг настоя да заобиколят града от север, под масива Рюен и района Мартестокер, а не през улиците. Ингебьорг полюбопитства защо ездачите носят пълно снаряжение. Рицарят отвърна сериозно:
— Забраната да се носи оръжие не е толкова строга за пътуващите, а и всички хора от града гонят диви зверове.
— Много ме е страх от тези зверове — призна Ингебьорг.
Кристин се досети, че приятелката й би извървяла най-дългия и пуст път, само и само да си поговори с Ерлен.
— За втори път ви бавим тази вечер — извини се Ингебьорг.
— Не се тревожете — успокои я Ерлен. — Тази вечер трябва да стигнем само до Гердарюд, а и през нощта ще бъде светло.
Кристин слушаше с интерес как Ерлен отговаря на Ингебьорг, без да се шегува или да я подкача, като с равнопоставен събеседник или дори по-висшестоящ. Спомни си за Симон. Досега не беше срещала друг мъж от кралската свита, но Ерлен беше значително по-възрастен от Симон.
Спуснаха се в долината под планината и поеха по протежение на потока. Пътеката беше тясна, а храсталаците протягаха мокрите си ухаещи клонки към лицето на Кристин. В долината цареше прохлада, листата покрай потока лъщяха от роса.
Яздеха бавно; тропотът на конските копита по влажната, обрасла с трева пътека, отекваше глухо. Кристин се люшкаше на седлото, а зад гърба си чуваше бъбренето на Ингебьорг и уравновесения, плътен глас на Ерлен. Той не се впускаше в приказки и отговаряше някак разсеяно, На Кристин й се струваше, че и той е обзет от нейното настроение. Самата тя се чувстваше странно замаяна, но спокойна и доволна от щастливата развръзка.
Когато излязоха от гората и поеха по хълмовете под Мартестокер, сякаш се събуди от сън. Слънцето клонеше към залез, а градът и заливът се къпеха в ясна и бледа светлина. Нататък, над хребетите на Акер, млечносиньото небе бе обточено със светложълта ивица. Във вечерната тишина се разнасяха далечни звуци, долитащи сякаш от дълбините на прохладата. Някъде скърцаха колела на каруца, другаде лаеха кучета. Птиците в гората, останала зад гърба им, чуруликаха и извиваха трели.
Из въздуха се носеше миризма на запален треволяк. В полето забелязаха червените отблясъци от огън. Пламъците показваха, че яснотата все пак е вид мрак.
Минаха между огражденията на манастира. Непознатият заговори Кристин. Предложи услугите си да ги изпрати до портата, да поговори с абатисата и да й обясни какво се е случило. Ингебьорг обаче предпочиташе да се промъкнат през църквата и да влязат в манастира, без някой да забележи отсъствието им. Надяваше се сестра Потенсия да се е улисала с гостите си.