— Леля ми се самоуби преди няколко месеца — продължи женският глас. — Живя почти осем години, без да излиза от стаята си, където ядеше, дебелееше, пушеше, вземаше успокоителни и през по-голямата част от времето спеше. Имаше две дъщери и мъж, който я обичаше.
Вероника се опита да обърне глава в посока на гласа, но бе невъзможно.
— Видях я да реагира един-единствен път: когато мъжът й си намери любовница. Тогава тя започна да вдига скандали, да чупи чаши, отслабна с няколко килограма. Седмици наред съседите не можеха да спят от нейните крясъци. Може да изглежда абсурдно, но ми се струва, че това бе най-щастливият й период: бореше се за нещо, чувстваше, че живее, че е в състояние да реагира на предизвикателството, което се изправя пред нея.
„Какво ме засяга това? — мислеше си Вероника, неспособна да каже каквото и да било. — Аз не съм леля й, нямам мъж!“
— Накрая мъжът й заряза любовницата си — продължи жената. — Леля ми постепенно се върна към обичайната си пасивност. Веднъж ми се обади по телефона и ми каза, че е решила да промени живота си: спряла да пуши. Същата тази седмица, след като увеличи успокоителните, за да издържи на липсата на цигари, предупреди всички, че възнамерява да се самоубие. Никой не повярва. Една сутрин, след като бе оставила съобщение на телефонния ми секретар, в което се сбогуваше с мен, се самоуби с газ. Много пъти прослушах съобщението: гласът й никога не е бил толкова спокоен, никога не е изглеждала така примирена със съдбата си. Казваше, че не е нито щастлива, нито нещастна и повече не може да издържа.
Вероника изпита съчувствие към жената, която разказваше историята и сякаш се опитваше да разбере причините за смъртта на леля си. Как да съдиш онези, които са решили да умрат, когато е толкова трудно да оцелееш в този свят?
Никой не може да ги съди. Всеки сам познава измерението на собственото си страдание, както и живота си, напълно лишен от смисъл. Вероника искаше да й обясни това, но тръбичката в устата й я задави и жената дойде да й помогне.
Видя я как се навежда над вързаното й тяло, цялото в тръбички, защитено от собственото й желание, от свободната й воля да го унищожи. Раздвижи глава, умолявайки с очи да махнат тази тръбичка и да я оставят да умре на спокойствие.
— Нервна сте — каза жената. — Не знам дали се разкайвате, или още искате да умрете, а и не ме интересува. Това, което ме интересува, е да изпълня задължението си: в случай че пациентът е възбуден, правилникът изисква да му инжектирам успокоително.
Вероника престана да се движи, но сестрата все пак й постави инжекция в ръката. За кратко попадна в един странен свят без сънища, а единственото нещо, за което си спомняше, бе лицето на жената, която току-що бе видяла: зелени очи, кестенява коса и далечният поглед на човек, който върши нещата, понеже така трябва, без никога да пита защо правилникът нарежда това или онова.
Паулу Коелю научи историята за Вероника три месеца след това, докато вечеряше в алжирски ресторант в Париж с една приятелка словенка, която също се казваше Вероника и бе дъщеря на главния лекар на „Вилет“.
По-късно, когато реши да напише книга на тази тема, си помисли дали да не промени името на приятелката си Вероника, за да не обърква читателите. Мислеше да я нарече Бласка или Едвина, или Мариета, или с друго славянско име, но накрая реши да запази истинските имена. Когато станеше дума за Вероника — неговата приятелка, щеше да я нарича приятелката Вероника. Що се отнася до другата Вероника, нямаше нужда да слага пред името й каквито и да било определения, защото тя щеше да бъде главната героиня в книгата и на хората щеше да им стане досадно да четат постоянно „лудата Вероника“ или „Вероника, която бе направила опит за самоубийство“. Освен това както той, така и приятелката му Вероника щяха да се появят само в един кратък откъс от историята — този тук.
Приятелката му Вероника бе ужасена от това, което бе направил баща й, особено като се има предвид, че той бе директор на една институция, изискваща уважение. Освен това работеше върху докторска дисертация, която трябваше да бъде одобрена от традиционната академична общност.
— Знаеш ли откъде идва думата „убежище“? — попита тя писателя. — Идва от средновековието, от правото на хората да търсят убежище в църкви и други свещени места. Право на убежище — това е нещо, което всеки цивилизован човек разбира! Как е възможно баща ми, който е директор на психиатрия, да постъпва по такъв начин?
Паулу Коелю поиска да узнае с подробности всичко, което се бе случило, защото имаше основателна причина да се заинтересува от историята на Вероника.