Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължавам работата в библиотеката, сандвичите на площада пред театъра, книгите, които никога не успявам да дочета, телевизионните предавания, които ще бъдат същите и след десет, двадесет, петдесет години…
Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове, защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва да се грижа. Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до извода, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се промени. И ще се примиря.
Вероника завърши вътрешния си монолог и се закле да не излиза жива от „Вилет“. По-добре да приключи с всичко сега, докато все още има смелостта и е достатъчно здрава, за да умре. След като на няколко пъти заспива и се събужда, забеляза, че уредите около нея намаляват, топлината на тялото й се възвръща, а сестрите са с различни лица, но винаги има някой наблизо. През зелените завеси до нея достигаха плачове, стенания, гласове, които тихо и методично шепнеха нещо. От време на време някой отдалечен уред бръмчеше и тя чуваше забързани стъпки в коридора. В същото време гласовете преставаха да говорят тихо и методично, ставаха напрегнати, даваха бързи заповеди.
В един от тези моменти на пълно съзнание някаква сестра я попита:
— Не искате ли да научите какво е състоянието ви?
— Знам какво е — отвърна Вероника. — Не е това, което виждате в тялото ми, а това, което става в главата ми.
Сестрата отново се опита да завърже разговор, но Вероника се престори, че спи.
След като отвори очи, веднага забеляза, че са я преместили — намираше се в нещо като голяма манипулационна. В ръката й все още бе забодена иглата на някаква система, но всички останали жици и игли бяха махнати.
До леглото й се бе изправил висок лекар, облечен в традиционната бяла престилка, която контрастираше с боядисаните му черна коса и мустаци. До него един млад стажант държеше папка и си водеше бележки.
— От колко време съм тук? — попита тя и забеляза, че й е трудно да говори и не може да произнася добре думите.
— Две седмици в тази стая, а преди това — пет дни в интензивното отделение — отвърна по-възрастният. — И благодарете на Бога, че все още сте тук.
По-младият изрази учудване, като че ли последното изречение не отговаряше точно на действителността. Вероника веднага забеляза реакцията му и инстинктите й се изостриха: дали не бе стояла тук повече време? Дали животът й все още бе в опасност? Започна да следи внимателно всеки техен жест, всяко тяхно движение; знаеше, че е безсмислено да задава въпроси, никога нямаше да й кажат истината; но ако проявеше известна хитрост, би могла да разбере какво става.
— Кажете името, адреса, семейното си положение и датата на раждане! — продължи по-възрастният.
Вероника си спомни името и семейното си положение, а също и датата на раждане, но установи, че в паметта й има бели петна: не можеше да си спомни добре адреса.
Лекарят светна с фенерче в очите й и дълго и мълчаливо ги разглежда. По-младият стори същото. Двамата си размениха погледи, които нищо не означаваха.
— Казвали ли сте на нощната сестра, че не можем да видим душата ви? — попита по-младият.
Вероника не знаеше. Беше й трудно да си спомни коя е и какво прави тук.
— Чрез хапчета постоянно бяхте поддържана в състояние на сън и това може да се е отразило на паметта ви. Помъчете се, ако обичате, да отговорите на всичко, за което ще ви попитаме.
И лекарите я подложиха на абсурден разпит: кои са най-четените вестници в Любляна, как се казва поетът, чиято статуя се намира на централния площад (о, това тя никога не би могла да забрави, всеки словенец носи запечатан в душата си образа на Прешерн), какъв цвят е косата на майка й, как се казват колегите й, кои са най-често вземаните книги от библиотеката…
Отначало Вероника реши да не отговаря — паметта й продължаваше да е объркана. Но в хода на разпита тя постепенно възстановяваше онова, което бе забравила. По едно време се сети, че се намира в психиатрия, а лудите не са длъжни да говорят свързано; но заради самата себе си, а и за да задържи лекарите и да се опита да разбере нещо повече за състоянието си, тя започна да напряга ума си. Докато изреждаше имена и факти, възстановяваше не само паметта си, но и собствената си личност, своите желания, светогледа си. Мисълта за самоубийство, която тази сутрин сякаш бе погребана под много пластове приспивателни, отново изплува на повърхността.