Айзък Азимов
Вероятен дом
Кларънс Римбро нямаше нищо против да живее в единствената къща на една необитаема планета, предпочиташе този вариант повече от всеки друг жител на Земята, та дори и измежду трилионното население там.
Ако някой попиташе за вероятните възражения, той несъмнено би го изгледал озадачен. Неговата къща бе много по-голяма от всяка друга на Същинската земя и далеч по-модерна. Тя имаше свой собствен независим източник за въздух и вода и изобилие от храна в хладилните отделения. Бе изолирана от безжизнената планета с помощта на силово поле, помещенията й се издигаха насред стопанство от пет акра (разбира се, разположени под стъкло) и върху тази площ, при изключително благодатната слънчева светлина, растяха цветя и зеленчуци, едните — за радост на очите, а другите — за радост на небцето. Мястото можеше да изхрани дори няколко кокошки. Благодарение на него госпожа Римбро не се чудеше къде да се дене през следобедните часове, тук бяха и двете малки отрочета на семейство Римбро, които си играеха навън, когато им омръзнеше да стоят вкъщи.
Нещо повече, ако на някого му се приискаше да бъде в земни условия, ако някой много държеше на това, ако на някого му се налагаше да има хора около себе си, да поеме с пълни гърди въздух или да поплува, то той трябваше само да прекрачи прага на входната врата на къщата.
В такъв случай кое не бе наред?
Не забравяйте също така, че на безжизнената планета, на която се намираше домът на семейство Римбро, цареше пълна тишина, като се изключат редките монотонни ефекти от шума на вятър и дъжд. Над къщата висеше безпределна самота и усещането за безпрекословно пълновластно на планетарна площ от двеста милиона квадратни мили.
Кларънс Римбро се наслаждаваше на всичко това по свой сдържан начин. Той бе счетоводител, който умееше да борави с доста усъвършенствани компютри, човек с изрядни маниери и облекло, немного щедър на усмивки изпод тънките си, добре поддържани мустачки и с ясна представа за собствената си цена. Когато пътуваше от работата си към дома, той преминаваше покрай неугледни жилищни райони на Същинската земя и никога не изпускаше възможността да ги изгледа с известно задоволство.
Дали заради работата си или поради умствени изкривявания, на някои хора просто им се налагаше да живеят на Същинската земя. И това им причиняваше твърде много беди. В крайна сметка почвата на Същинската земя трябваше да осигурява полезни изкопаеми и основни храни за цялото трилионно население (след петдесет години то щеше да достигне цифрата от два трилиона), затова всяко парче земя бе много ценно. Къщите в земни условия не биха могли да са по-големи от сегашните, а хората, които живееха в тях, трябваше да се съобразяват с този факт.
Дори пристигането вкъщи си имаше своите малки удоволствия за Кларънс. Той отиваше в своята колония за преобразуване (мястото, отредено на тази колония, приличаше, както всички останали подобни места, на доста нескопосно направен обелиск) и там неизменно намираше останалите в очакване на обичайната операция. Преди да дойде неговият ред, пристигаха още много хора. Времето им минаваше приятно.
„Как е твоята планета?“ „Ами твоята?“ Обикновено си бъбреха на тази тема. Случваше се някои да имат проблеми — повреда в съоръженията или резки атмосферни промени влияеха неблагоприятно върху терена, но не често.
Така минаваше времето, докато дойде редът на Кларънс. Тогава той слагаше своя ключ в процепа, съответната комбинация започваше да действа и Римбро се преобразуваше в един нов Вероятен модел, характерен единствено за него, Вероятен модел, който му бе отреден след женитбата и след като стана работоспособен гражданин. Вероятен модел, какъвто на Земята не се бе развил. И така преобразуван в тази странна безжизнена форма от Земята, той прекрачваше прага на своя дом и се оказваше в собственото си антре.
Всичко беше много просто, ставаше за секунди.
Римбро никога не се тревожеше от преобразуването, от това, че придобиваше друга Вероятност. А и защо би трябвало да се тревожи? Той никога не й отдаваше голямо значение. Нали имаше безбройни вероятни Земи? И всяка съществуваше в своята собствена ниша, в своята собствена единствено възможна форма. Щом на планета като Земята според изчисленията шансовете за развитието на живот бяха петдесет на петдесет, на половината от всички възможни Земи (все още неизброими, тъй като половината от безкрайността бе също безкрайна) живот имаше, а на останалата половина (също така безкрайна) живот не съществуваше. И така на около триста милиона безлюдни Земи бяха заселени триста милиона семейства и всяко от тях си имаше свой собствен красив дом, захранван от слънцето на онази Вероятност и всяко семейство живееше в сигурност и покой. Числото на така обитаваните Земи всеки ден нарастваше с по един милион.