— Ами храната? — запита Мишноф.
— Нали знаеш, че в други Вероятни модели залагаме хидропонни системи и закваска. Ако се налага, можем да култивираме почва.
— С космически скафандри, костюми и с доставян от Земята кислород?
— Можем да превръщаме въглеродния двуокис в кислород, докато растенията тръгнат, а после те ще вършат тази работа.
— След милиони години.
— Мишноф, моите неприятности с тебе идват от това, че ти четеш прекалено много книги за древната история. Ти си обструкционист.
Но Чинг бе твърде добродушен, за да си мисли наистина такива неща, и Мишноф продължаваше да чете своите любими книги и да се тревожи. Алек Мишноф копнееше за деня, в който щеше да събере достатъчно кураж, за да се срещне с директора на отдела и да му изложи направо… бум, ей така на… точно кое е онова нещо, което го тревожи.
Само че сега някой си господин Кларънс Римбро стоеше насреща им — леко запотен и яростен в гнева си от факта, че е загубил цели два дни, за да се добере бог знае как до Бюрото им.
Кулминационната точка в неговото словоизлияние бяха думите:
— И аз твърдя, че планетата е населена, но не възнамерявам да търпя такова нещо.
След като изслуша цялото пояснение на посетителя, Чинг се постара да подходи по най-кроткия начин:
— Подобен шум вероятно е само някакъв естествен феномен.
— Какъв естествен феномен? — тонът на Римбро изискваше настоятелно отговор. — Искам да се направи проучване. Ако шумът е естествен феномен, аз държа да зная точно какъв. Твърдя, че мястото е населено. На него има живот, за бога. А аз не плащам такса за цяла планета, за да си я поделям с някои други. Съдейки по шума, вероятно са динозаври.
— Е, хайде сега, господин Римбро. Откога живеете на вашата Земя?
— Петнайсет години и половина.
— И през това време имаше ли някакви признаци на живот?
— Сега има, освен това като гражданин с официален документ за продуктивен труд, класифициран като А–1, аз настоявам за проучване.
— Разбира се, сър, ние ще направим проучване, но още отсега искаме да ви уверим, че всичко е наред. Имате ли представа колко прецизно подбираме своите Вероятни модели?
— Аз съм счетоводител. Имам много ясна представа — отвърна рязко Римбро.
— Тогава със сигурност знаете, че нашите компютри не могат да ни подведат. Те никога не използват Вероятност, която вече е била използвана. Изключено е. И са настроени да избират само Вероятни модели, на които има атмосфера от въглероден двуокис, такава атмосфера, в която растителният и животинският свят никога не могат да се развият. Защото, ако е имало развитие на растения, въглеродният двуокис е щял да се превърне в кислород. Разбирате ли?
— Аз зная всичко това много добре и не съм дошъл тук, за да ми четете лекции — изстреля репликата си Римбро. — Искам от вас да направите проучване и нищо друго. Унизително е да си мислите, че мога да деля моя свят, моя собствен свят с някого или с нещо. И нямам намерение да търпя такова нещо.
— Не, разбира се — смотолеви Чинг, отбягвайки саркастичния поглед на Мишноф. — Ще дойдем, преди да падне нощта.
Поеха с цялата си апаратура към мястото за преобразуване.
— Искам да те попитам нещо — обади се Мишноф. — Защо ги говориш тия рутинни приказки като „Няма нужда да се тревожите, сър.“? Така или иначе те винаги се тревожат.
— Трябва да ги накарам да проумеят. Те не бива да се тревожат — отговори Чинг сприхаво. — Да си чувал някога планета с въглероден двуокис да е била населявана? Освен това Римбро е от онзи тип хора, които пускат лошата мълва. Аз ги разпознавам такива. Докато се изприказва, ако при това е и афектиран, ще започне да твърди, че Слънцето му е станало нова звезда, дето свети известно време много ярко.
— Понякога става така — каза Мишноф.
— И какво? Една къща е унищожена, а едно семейство умира. Виждаш ли, ти си обструкционист. В древността, времето, което ти много обичаш, ако в Китай или някъде на друго място е имало наводнение, умирали хиляди хора. Измежду население, което наброява някакъв си мизерен милион или два.
— Откъде знаеш, че на планетата на Римбро няма живот? — изсумтя Мишноф.
— Атмосфера на въглероден двуокис.
— Но да предположим… — Мишноф не можа да се доизрече, нямаше полза да изказва точно това свое предположение и затова продължи неуверено: — Да предположим, че растителният и животинският свят са се развили така, че могат да живеят в среда от въглероден двуокис.
— Такова нещо никога не е наблюдавано досега.