Но щом стъпи на върха, запъхтян и измъчен до немай-къде от непоносимата жега, разбра, че не си е струвало. От оглушителните удари на сърцето си той едва чуваше собствения си глас, макар и да крещеше с все сила по радиопредавателя, разположен пред устата му.
— Хей, Чинг, тука се извършват строителни работи.
— Какво? — гръмна в ушите му ужасения рев на неговия колега.
Нямаше грешка. Земята бе нивелирана. Работеха машини. Скалите бяха взривени.
— Тук взривяват — изкрещя Мишноф. — Затова има шум.
— Но това е невъзможно — обади се Чинг. — Компютърът никога няма да избере един и същ Вероятен модел два пъти. Не е могъл да го направи!
— Ти не разбираш… — понечи да обясни Алек.
Но Бил продължи да следва мисълта си, без да го чува.
— Хайде прекъсвай, Мишноф. Аз също излизам.
— Не, по дяволите! Остани там — изкрещя Алек уплашен. — Поддържай връзка чрез радиото и за бога имай готовност да се върнеш на Същинската земя възможно най-бързо, когато ти кажа.
— Защо? — настоя да разбере Бил. — Какво има?
— Още не зная. Дай ми възможност да разбера.
За свое собствено учудване Алек забеляза, че зъбите му тракат.
После занарежда беззвучни ругатни по адрес на компютъра, на Вероятните модели и неутолимата нужда за жилища от страна на трилионите човешки същества, чието число се увеличаваше като вълма от дим при пожар, и започна да се спуска, да се хлъзга по другата страна на хълма. Изпод краката му се търкулваха камъни, от чиито удари се образуваше странно ехо.
Изведнъж се появи някакъв мъж и тръгна насреща му. Той бе облечен в херметичен костюм, който се различаваше до голяма степен от този на Мишноф, но очевидно изпълняваше същите функции — доставяше кислород за дробовете му.
— Стой така, Чинг — извика Алек с последни сили в предавателя. — Към мен се приближава един мъж. Поддържай връзката — сега усещаше как сърцето му работи с бясна сила, докато останалите му органи сякаш бяха закърнели.
Двамата мъже се наблюдаваха трескаво. Другият имаше руса коса и остри груби черти на лицето. Учудването му бе прекалено силно, за да е престорено.
— Wer sind Sie? — заговори чужденецът с дрезгав глас. — Was machen Sie hier?
Мишноф стоеше като поразен от гръм. Бе изучавал старогермански две години през времето, когато смяташе, че ще стане археолог, и сега следеше думите на непознатия, макар неговото произношение да не съвпадаше с онова, на което го бяха учили. Чужденецът го питаше кой е и какво прави тук.
— Sprechen Sie Deutch? — издърдори глупаво в отговор Мишноф, след което трябваше да успокои шепнешком Чинг, чийто тревожен глас кънтеше в слушалките и настояваше да разбере какви ги ломоти там неговият партньор.
Немскоговорящият не отговори на въпроса, а повтори въпроса си:
— Wer sind Sie? — после добави нетърпеливо: — Hier ist fur ein verruckten Spass keine Zeit.
Мишноф също не намираше никаква шега, още повече глупава и сметна за необходимо да попита:
— Sprechen Sie Planetisch?
За него немският не бе „Планетарният стандартен език“, можеше само да предполага, че е така. Прекалено късно, трябваше веднага да го възприеме наравно с английския.
— Sind Sie wahnsinning?
Мишноф бе кажи-речи готов да се съгласи, но само и само за да се защити, каза:
— Аз не съм луд, по дяволите. Искам да кажа: „Auf der Erde woher Sie gekom…“
Отказа се, защото немският му изневери, но една мисъл изведнъж зачопли съзнанието му и не го оставяше на мира. Трябваше да намери някакъв начин да я провери.
— Welches Jahr ist est jetzt? — избълва той отчаяно.
Е, вероятно този път чужденецът, който досега подлагаше на съмнение здравия разум на Мишноф, щеше най-после да се увери, че той е луд, след като го пита коя година е сега. Но пък за този въпрос познанията на Алек по немски бяха напълно достатъчни.
Онзи измърмори нещо, което подозрително наподобяваше звучна немска псувня, и каза:
— Es ist doch zwei tausend drei hundert vier-und-sechzig, und warum…
Потокът от немски думи, който последва този отговор, бе напълно неразбираем за Алек, но той получи каквото му трябваше засега. Ако бе разбрал правилно, годината, която му каза чужденецът, бе 2364, почти две хиляди години назад във времето. Как бе възможно подобно нещо?
— Zwei tausend drei hundert vier-und-sechzig — смотолеви той.
— Ja, Ja — в интонацията на другия прозвуча огромна доза сарказъм. — Zwei tausend drei hundert vier-und-sechzig. Der granze Jahr lang ist es so gewesen.
Мишноф сви пренебрежително рамене: твърдението на чужденеца, че вече цяла година е 2364, не бе много остроумно дори за Германия. Фразата с нищо не блестеше, за да си струва човек да я преведе. Алек се замисли.