— Несъмнено. И още нещо, не по-малко важно. Той е притежавал, носел е със себе си магнитната радиоуправляема мина, машинка, която дори в „хиляда и една стоки“ във Варна не можеш да си купиш!
— Така, така… — почеса се по върха на носа Марков. — Радиомината е безспорно доказателство, че убийството е замислено и даже решено още там…, където се продават такива машинки.
— Освен ако си я носят ей така, за всеки случай, ако притрябва, както Маклорънс е носел двата си пистолета.
— Само че тогава това трябва да е една много добре запасена компания.
— Намерихме и предавателя — продължи Ковачев. — Зад обикновения приемник, в арматурното табло. Настроен е на същата вълна. Един клавиш го задействува, друг включва честотата за приемане. Сега я знаем. Прослушва се непрестанно.
— Надявам се, не само вълната за приемане, но и за предаване.
— Нима се съмнявате, че това е предавателят, засечен от нас!
— Щом вие го казвате, мога ли да се съмнявам. Но позволи на грешния си началник да продължи да любопитствува. Защо на този австралийски красавец му е притрябвало да дойде да умре чак в България, кой е свършил тази работа тъй елегантно и… защо, защо?
— Да, тъкмо стана дума. Експертизата установи, че паспортът му не е негов, снимката е залепена допълнително. Ловко, но все пак, познава се. Паспортът наистина е австралийски, визите показват пътуване от Австралия. Но след като не е негов, това е ново основание да допуснем, че убитият е българин.
— Сега пък и вие. След като тъй убедително доказахте, че картичката е купена миналата година.
— Едното не изключва другото. Картичката може и да е ланшна, като условен знак с пейзажа си, а да е написана сега, от него. И шофьорът да го познава като Гошо.
— Нее… познавам аз нашенците. Я го вижте… — Марков разлисти делото, което бе взел от управлението, и намери снимката на Маклорънс. — Този с конската мутра не е българин, не е наша кръв. Никак не ми прилича.
— Или… полубългарин, от майка англосаксонка.
— Може, но какъв смисъл има да гадаем. Мене много повече ме интересува кой и защо го е убил, с каква задача е дошъл този тип с два пистолета у нас. Не един, а два! За да убива ли са му притрябвали, за да се отбранява ли, но явно е имал голяма нужда от тях.
— И пистолетите, и радиопредавателят, и шифровъчният апарат с приставката за ускорено предаване… Та и още нещо. Вие знаете, в паспорта му намерих деветстотин долара и стотина лева. А той е носил отделно и достатъчно чекове. Защо са му били нужни тогава доларите в банкноти? За спекула ли? Или за нещо друго?… Допускам доларите да са били хиляда, а липсващата стотачка да се е превърнала в левчета.
— Даа, бива си го този… Маман. Добре се е бил запасил с всичко, макар че „оня“, дето се е запасил с магнитната радиомина, все пак му е видял сметката! Маман… Не събужда ли някакви асоциации този негов псевдоним?
— Маман значи майка, другарю генерал, а тоя никак не прилича да е на някого майка.
— Хайде сега и вие. Добре де, какво прави тогава онази, дето прилича, Мелвил?
— Никаква реакция от нейна страна, досега не се е поинтересувала, сякаш не знае…
— Или пък именно защото знае!
— Уж му е любовница, пък…
— Или той на нея любовник.
— Не е ли все едно?
— Време е да сте го разбрали, Ковачев. Когато тя е над четиридесетте, а той е по-млад от нея, има разлика.
— Може и да има, но няма да правим сега от това сексуална дискусия я. Същественото е, че по време на катастрофата тя е била вече в стаята си. А знаете ли с кого се е прибрала снощи Мелвил?
— В управлението Петев ми докладва, че с някакъв възрастен мъж. Дъщеря му шофирала. С тях вечеряли в Балчик — каза Марков.
— Именно. Бил търговски представител на американска фирма в Цариград. А знаете ли как се казва това мило семейство?
— Отде мога да знам, след като го усуквате, вместо да ми кажете. Да не е… Рокфелер или Джон Пирпон Морган?
— Не, казва се само Джеремайя Ноумен, а дъщеря му Мишел Ноумен.
— Е, и какво от това?
— Ами това, че… Ноумен по английски значи… никой!
— Никой! Значи…, това е господин Никой!
— Очевидно. Старият господин Никой с Коко, както се бе изразил Маман в една телеграма. А нашите просто са превели фамилното име.
— Браво, това се казва преводачи!
— Същественото в случая е, че старият Никой и Коко, имам пред вид бай Джеремайя с дъщеричката си, са пристигнали тъкмо в понеделник, 14 юли, когато е била излъчена втората радиограма.
— Те, разбира се, също имат алиби?
— Проявявате удивителна досетливост!
Ковачев си позволяваше понякога подобни волности, той знаеше каква „душа човек“ е генералът спрямо хората, които обичаше, и макар и рядко, ползуваше се от това.