— Чистачките да си гледат работата. А вие слезте долу и… все едно, че нищо не се е случило.
— Как така нищо! Ама все пак случило ли се е нещо?
— Именно нищо! После ще говорим. А вие, докторе и Консулов, елате с мене.
И тримата влязоха, като заключиха вратата след себе си.
Огледът продължи повече от два часа. Първо доктор Миладинов взе трупа за аутопсия, след това пристигна генерал Марков с Дейнов и чак след като всичко бе описано, огледано и фотографирано, Консулов заедно с експертите отиде да състави протокола. В стаята останаха Марков, Ковачев и Дейнов.
Генералът се разположи в едно от креслата и загледа разхвърляното легло пред себе си. На него намериха Мелвил заспала, за да не се събуди никога вече. Из стаята, по стола, на масата имаше части от тоалета й. Върху шкафчето до леглото й сега нямаше нищо. Експертите бяха прибрали спринцовката и ампулата, с която Мелвил се бе инжектирала.
— Картината сякаш е ясна, а?… Била си е поредната инжекция морфин, сърцето не е издържало и… инфаркт. Изводът?… Ако не искаш на четиридесет и две години да умреш от инфаркт, не злоупотребявай с морфина! — Марков се заоглежда, потърси с поглед къде да изтърси пепелта от цигарата. — Тия пък прибраха пепелницата. Дейнов, да предложите нещо?
— Аз ли? Ами… мене тая работа ми се вижда съмнителна. Първо приятелят й уж катастрофира, сега тя… уж инфаркт…
— Не, Дейнов, питам какво ще предложите по въпроса за пепелника. И донесете един!
— Слушам, другарю генерал.
И Дейнов изскочи пъргаво из стаята.
— И вие ли, полковник, сте на мнението на Дейнов, че тук има нещо гнило?
— Както знаете, ключът от стаята, онзи, дето се предава на администрацията, беше пъхнат отвътре в ключалката, поставен вертикално и леко измъкнат. Когато отворих, не усетих съпротивата на избутван ключ.
— Сигурен ли сте?
— Другарю генерал! Специално внимавах при отключването.
— Даа… От това може да се направят доста изводи.
— Аз правя само един. Някой е бил в стаята след настъпването на смъртта, изтеглил е ключа така, че да не пречи, и е заключил отвън със своя ключ.
Влезе Дейнов и постави един пепелник на масата. Марков изтърси пепелта, която бе набрал в шепата си.
— Благодаря, Дейнов. Чакай, чакай… След настъпването на смъртта, казвате. Е да, преди нея той няма как да изпълни тази хватка, разбира се. И няма защо… Ами… че това може да е убиецът!
— Вероятно…, ако е убита! А може и да е случаен, в смисъл просто гост, който е присъствувал на инфаркта, уплашил се е и…
— И има ключ от стаята! — прекъсна го Марков. — Вие проверихте ли, да не би нещо чистачките?
— Не, чистачките не са се опитвали да отключват вратата. Това е… Хикс, който е притежавал ключ, бил е в стаята след момента на смъртта и… вероятно има нещо общо с настъпването й.
— С инфаркта?
— На криминалистиката са познати прекалено много средства за предизвикване на инфаркти, другарю генерал, включително и чрез инжекции.
— Добре, ще видим какво ще ни даде аутопсията. А кой може да е бил този Хикс?
— Лари О’Конър е бил при нея. Той я е придружавал след вечерята. Влезли са към 21.30 часа, но още преди полунощ е излязъл. Бил е при нея не повече от два часа.
— А смъртта е настъпила по-късно, към един след полунощ.
— Не само това. Мелвил се е обаждала по телефона скоро след полунощ, поръчала е да я събудят в осем часа. По този повод администраторката вдигна алармата. Така че, когато той е излязъл, тя е била още жива.
— Могъл е да се върне обаче.
— То се знае. Изобщо, странен е този О’Конър. Щом прояви към някого интерес, и хоп, скоро се появява смъртта. При Маклорънс беше така, сега с Мелвил. Но това още не означава, че той е убиецът.
— Не, но някаква връзка трябва да има. Може би някои друг ги убива именно защото О’Конър установява връзки с тях.
— Странно наистина. Някой друг, казвате. Че кой може да е той? Някой между познатите й.
— Или между непознатите на нас…
— Когото тя е приела около полунощ в стаята си…
— Или сам си е отключил.
— Добре де! — подвикна сърдито Марков. — Или…, или… Да помислим първо за познатите. Онзи, господин Никой, и дъщеричката му Мишел, които я докараха от Балчик…
— Или чудатото семейство Гълиган. Но те не живеят в същия хотел.
— Оня, дето се прави на луд ли?… А може и да е Железният вълк. Ако, разбира се, съществува такъв.
Иззвъня телефонът. Обади се администраторката. Съобщи, че е дошъл О’Конър и търси Мелвил. Питаше какво да му каже.
— Да се качи горе, разбира се.