22 юли, вторник
Днес курсовете, които правеше Петков, бяха почти изключително между летището и курортните комплекси — най-масовите в този сезон на пристигащи и заминаващи курортисти и най-изгодни за изпълнението на плана.
Към дванайсет докара двама мъже до Международния дом на журналистите и продължи празен към комплекса. Настани се отново пред хотел „Интернационал“ и зачака като вчера. Така, без да взема клиенти, чака от 12.20 до 12.45. Изпуши няколко цигари, излиза извън колата, оглежда се.
Срещата му и този път не можа да се състои. Като мина 12.45 (явно уговорката бе да чака само 15 минути), натовари някакво българско семейство — мъж, жена и две малки деца — с три куфара, които едва побра в багажника, и ги отведе на гарата. След като се разплатиха, Петков слезе от колата и отиде, та се нареди на малката опашка, която се бе образувала пред будката. Зад него застана единият оперативен работник от наблюдението. Като му дойде редът Петков поиска марки за Америка. Залепи ги на един продълговат синкав плик, който измъкна от джоба на сакото си, и го пусна в пощенската кутия на гарата. А оперативният работник си купи едно списание и седна в колата да го чете. Клиенти за таксито се появиха веднага и Петков потегли. А след него и оперативната кола. Наблюдаващият престана да прелиства списанието, взе слушалката на радиотелефона и предаде:
— Докладва албатрос седем. Току-що купи марки за Америка и пусна писмо, дълго, синьо, в пощенска кутия номер 243 в салона на гарата.
— Разбрано — отговори му гласът по радиото. — Веднага ще помолим прокурора за разрешение и щом го получим, ще потърсим писмото.
Марков и Ковачев седяха в стаята и чакаха нетърпеливо. Най-после се почука и влезе оперативният работник от проследяването Стоянов:
— Разрешете да остана, другарю генерал.
— Давайте, давайте! — махна нервно с ръка Марков.
Стоянов му подаде син плик и лист от същата хартия и още два бели листа, написани на пишеща машина.
— Ето, това са писмото и преводът му.
Марков ги пое, сложи очилата и зачете на глас:
— Уилям Монтег, Източна номер седем улица, 89 Ню Йорк, Ню Йорк У Ес А. Такаа. А сега да видим какво пише:
„Драги Бил, пиша ти от другия край на света, от някаква си България, където ни пратиха. Но когато получиш писмото ми, мене вече няма ме има. Помолих един от тукашните типове, с когото се наложи случайно да контактувам да го пусне, ако се случи нещо с мене. А щом си го получил, значи се е случило. А макар че тогава за мене вече няма да има никакво значение, нищо няма да има вече значение, все пак ми се ще да понасоля задника на оня мръсник Бонифацио. Това ще направиш ти, като мои приятел, ако още не си забравил годините на съвместната ни служба. Моля те! Моля те! Няма да ти струва нищо. Обади се на инспектора Бидли (от автомат, анонимно или иди при него като колега — това оставям ти да решиш) и му кажи, че техният човек пред киното го пречука онуй копеле Джузепе Макарончето. По заповед на Бонифацио. Да питат Майк Дългия или Джо Гарднър, те ще си кажат, ако ги попритиснат. Така му кажи. И го поздрави от мене, от оня свят, ако още ме помпи. И още нещо му кажи, най-важното! Кажи го на Бидли, много ще го зарадваш. Диамантите, представи си, са тук, с нас. Това също е работа на Бонифацио. Хич да не ги дирят там, те са тук, защото тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност. Всичките са тук. У Маман, пък аз я охранявам. Затова се боя да не се случи нещо с мене. Затова, и защото случайно зная някои работи, които съвсем не е трябвало да ги зная. Пък и старият евреин е тук, заедно с онова мръсно копеле Коко. Това е, драги Бил. Винаги съм вярвал, че си мой човек, сигурен съм, че и сега ще изпълниш последната молба на твоя приятел и бивш колега… Морти. Пък и имаш интерес да съобщиш. Ако не се сещаш какъв, прочети вестниците оттогава и ще разбереш. Твой приятел Морти. Пост скриптум. Довиждане в някой от казаните с врящ катран. М.“