Генералът замълча, погледът му зашари по писмото, сякаш проверяваше всичко правилно ли е прочел, и каза:
— Е, полковник, как ви се струва?
— Даа, бива си го писъмцето. Я дайте и аз да го прочета. Оригинала!
Марков му го подаде и Ковачев зачете внимателно.
Генералът размени няколко думи със Стоянов, похвали го за извършеното и го освободи.
Ковачев прочете два пъти писмото, но и като го остави на масата, не каза нищо. Така под впечатлението на прочетеното и двамата помълчаха, макар че главите им бяха пълни с всякакви мисли и предположения. Но всеки чакаше другия да започне. Марков пръв не се сдържа:
— Казвайте, казвайте какво мислите!
— Не знам защо, но този Морти ми стана нещо симпатичен.
— Чак пък симпатичен! С двата пистолета! Вие кажете за писмото!
— И него си го бива. Поражда мисли и теми за разговори чак до вечерта. Но несъмнено най-силно впечатление ми направи онзи пасаж.
Ковачев взе писмото и отново прочете на глас пасажа за диамантите.
Марков пое превода на писмото, също го прочете и подхвана:
— И което е също работа на Бонифацио, на същия онзи Бонифацио, до когото Маман изпращаше шифровани радиограми и чийто задник се опитва да насоли Морти. Да, диаманти… Звучи като в приказките от хиляда и една нощ. Само че какви са тия диаманти? И къде са? Били у Маман. А защо не ги намерихме?
— Знаете ли, другарю генерал, като препрочитам писмото, у мене възникват разни странни, бих казал, еретични хрумвания…
— Кажете, кажете! Бих желал да ги чуя, дали не съвпадат с моите, които и аз не смея да изкажа.
— Получава се впечатлението, че дошлите тук, или във всеки случай поне Морти и Маман, са от групата на Бонифацио.
— И че той ги е изпратил тук с някакви си диаманти!
— Които по всяка вероятност не си наследство от леля му. А инспекторът Бидли е явно от другата партия. От неговата служба очевидно е и приятелчето Бил. А по всяка вероятност и нашият Морти е работил по-рано при тях… „Ако още не си забравил годините на съвместната ни служба…“
— Може би става дума за войниклък, за отбиване на военна служба… — подхвърли Марков.
— Може. И не това е важното. Морти, усещайки, че има опасност да бъде убит от хората на Бонифацио, за да му „насоли задника“, издава на полицията къде се намират диамантите.
— Така мисля и аз. Само че не забравям и един друг пасаж: „Тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност.“ Тук Морти добре ни е характеризирал!
— Не съм съгласен, че чак хабер си нямаме.
— Вие май вече забравихте, че ние нищо не знаехме за никакви диаманти. Хайде, като знаете толкова, кажете къде са диамантите!
Ковачев загледа генерала, а в очите му святкаха весели огънчета.
— Значи, вие искате от мене, за да опровергая Морти, да ви кажа къде са диамантите.
— Ни повече, ни по-малко.
— Щом така поставяте въпроса, на чест, добре, ще ви кажа, няма да крия. Но преди това искам да споделя с вас нещо, което ми се хвърли в очи по време на обиска.
— Казвайте!
— Това е едно такова наблюдение, малко особено, деликатно…
Ковачев извади от досието един плик със снимки на Едълайн Мелвил и ги разположи артистично на масата. Повечето бяха в цял ръст — как тя сама или с Маклорънс се разхожда из курорта, как седят в сладкарница, как бе намерена мъртва в леглото си и последната — трупът й на дисекционната маса в моргата.
— Вижте я. Не ви ли прави нещо впечатление?
Марков загледа продължително фотографиите, както в скрита картинка се търси грешката. Но само каза:
— Хубава мадама… беше.
— Как мислите, защо Хикс е влязъл в стаята на Мелвил?
— Нали се разбрахме, за да я убие.
— Въпросът ми е само за това ли?
— Разбира се, че това може и да не е била единствената му цел. Може и да е взел нещо. А сега, след писмото, вие мислите, че това са диамантите.
— Очевидно това е. Нали Морти изрично казва, че диамантите са у Маман, а той я охранява. С двата пистолета. Ние въпреки най-подробния обиск не намерихме никакви диаманти. Значи Хикс ги е взел. Но те не са били разпилени, в нещо са били скрити.
— Явно сте измислили нещо, а продължавате да късате нервите ми!
— Вие разгледахте ли трупа?
— Ами… разглеждах го.
— Но не и в моргата, нали. Маман е имала съвсем скромен бюст. А вижте другите снимки. Всяка гърла от порнографско списание би и завидяла!
— Така…, така… — каза замислен Марков. — Вярно бе! Това се прави на Запад. Пък, отде да знам, сигурно и у пас… Чакайте! Значи, за нас, профаните, тя е била просто пищно надарена от природата. А всички ония, които са я познавали от по-рано, са могли да забележат внезапното нарастване на гърдите й. И да си правят съответни изводи от това.