Ако в този момент се появеше Петков?… Е, играта щеше да свърши, щеше да последва разпитът. Пък и това можеше да се избегне лесно. Та нали го следяха, можеше да бъдат предупредени за идването му. Много по-опасно беше, ако внезапно се появеше „другият“, неизвестният, и ги завареше как прибират „неговия“ куфар. Тогава той щеше да се скрие и те просто нямаше да узнаят дали въобще съществува този „друг“, за когото е бил предназначен черният куфар. Да, те можеха сега да пропуснат изключителната възможност да се запознаят със съдържанието на куфара или пък да провалят случая.
Е, ако не се решаваше да пита, то да докладва поне беше длъжен. И позвъни на генерала. Марков, макар и толкова рано, бе вече в кабинета си. След като изслуша мълчаливо Консулов, той, без да се замисля много, отсече:
— Нищо да не предприемате! Само ще наблюдавате. Но най-зорко! Съдържанието не ме интересува чак толкова. Виждали сме какви ли не пратки. Важното е кой ще го вземе. И щом бригадата се попълни, вие сте свободен. И след известно колебание добави: — За днес.
След като изяде и трошичките на баницата, Петков излезе пред гарата, извади цигара, но не я запали, а я скри обратно в пакетчето и се качи в трамвая. Слезе на халите, отиде в градската агенция на „Балкан“. Опита се, но не успя да си купи билет за самолета за Варна. За днес всичко беше разпродадено. А тук връзки явно липсваха. Но без да се отчайва, той се качи на автобус № 284 и скоро се озова на аерогарата. Там обиколи няколко гишета, влиза нахално в канцеларии, нещо, изглежда, послъга, но скоро държеше билета в ръка. Там, където не достигнаха връзките, явно сработи късметът на Петков. Така той успя да купи мястото, освободило се от някой неявил се пътник, и скоро се носеше във въздуха. Единственият му подвиг в София остана, че тъй качествено се справи с двете банички. И че остави на гарата черния куфар.
Ако за Петков днес беше щастлив ден, не би могло да се каже същото и за Консулов. Не повече от пет минути след като той предаде на оперативния работник „обекта“ и замина за дома си да се обръсне и да се изкъпе, в салона на багажното отделение се появи среден на ръст и на възраст невзрачен мъж, който се огледа бегло, без да се хвърля в очи, но достатъчно внимателно. Наоколо нямаше никой. Изобщо тези автоматични багажни касетки не вдъхваха особено доверие на хората. Бай Ганьо не бе доверил дисагите си на професор Иречек, та правнук му на някакъв си тенекиен сандък ли, дето кой знае как се отваря, ще се довери?! Затова повечето стояха празни и салончето пред тях пустееше.
След като непознатият се увери, че всичко е о кей, набра уверено цифровата комбинация, отвори касетката и взе без особени емоции куфара. Не се оглеждаше, но можеше да се забележи, че „държи под контрол“ обстановката край себе си. На паркинга край гарата отключи едно тъмносиньо жигули номер АГ 03 72, сложи на задната седалка куфара и потегли. И то направо в къщи, явно не влизаше в намеренията му да се разхожда из града. Така бе установено, че той живее в квартал „Лозенец“, на улица „Бреза“ № 9. Това беше малка къщичка на един етаж с таван, стара, прастара, оставена на доизживяване сред малко буренясало дворче, оградено от двете страни с висока дървена ограда. Другите две страни образуваха калканите на високи кооперации. След, това не бе трудно да се установи, че човекът, който прибра куфара, се нарича Георги Михайлов Петров и че живее в къщичката сам със съпругата си Ева.
VII. Флирт в самотната лодка
24 юли, четвъртък. Надвечер
Край дървеното мостче на плажа надвечер обикновено е оживено. Летуващите използуват последните възможности за този ден да се повозят по гладкото стихнало море и свободни лодки мъчно се намират. Този път имаше само две, а няколко двойки курортисти се разхождаха по пристана и все още не можеха да решат въпроса, дали да се повозят или да направят своя „променад цу фус“. Сега и лодкарите кротуваха равнодушни — дали защото бяха просто уморени или и на тях им бе омръзнало това разхождане край плажа с чужденци, които не знаят и две думи български? В едната от лодките седеше Чиба и пушеше. Той зърна нещо по кея и за миг се оживи. Идваше Мишел Ноумен и кокетливо му махаше. Чиба скочи, покани я видимо зарадван, подаде й ръка, като не пропусна да я поприхване през кръста, докато я настаняваше. Но когато посегна да запали мотора, Мишел хвана ръката му и му посочи веслата. Чиба послушно седна насреща й, грабна веслата и започна енергично да гребе.
Лодката с Чиба и Мишел Ноумен скоро се отдалечи. Поради здрача и разстоянието не се виждаше съвсем ясно какво става там, но личеше, че двамата флиртуват. Мишел искаше тя да поеме веслата, Чиба я дразнеше, като не й ги даваше, и току я поопипваше. И двамата усилено жестикулираха. Мишел бръкна в чантата си и подаде нещо на Чиба, изглежда, пари.