Бинокълът, с който оперативният работник наблюдаваше сцената, беше само шесткратен и поради здрачаването не се виждаха подробности. Вторият наблюдаващ се обади по радиотелефона и доложи за обстановката. И двамата се бяха скрили в едни храсталаци сред дюните в края на плажа.
Веслата сега бяха отпуснати във водата, а Чиба и Мишел седяха един до друг прегърнати. Изведнъж стана нещо. Чиба блъсна грубо Мишел. Тя посегна сякаш да го удари, но Чиба даде силен тласък с веслата, лодката се дръпна напред, Мишел политна и се отпусна на задната седалка. Чиба бързо обърна лодката към брега и започна да гребе с все сила, сякаш се спасяваше от нещо преследващо го. Гребейки все така енергично, той стигна пристана. Още лодката не бе съвсем спряла и от нея изскочи Мишел. Спря за миг, изгледа продължително лодкаря и си отиде.
По същото това време, когато флиртът в лодката кой знае защо прекъсна тъй внезапно, на не повече от километър се разигра една друга драма с много по-голямо значение за изясняването на случая. И ако събитията в лодката се бяха развили не според желанията на Чиба, то те все пак му предлагаха и едно предимство — абсолютно алиби.
Стаята на семейство Гълиган се намираше на партерния етаж на един от малките хотели, разположени сред гората. Когато излизаха, те акуратно заключваха вратата и предаваха ключа на администраторката. Но редовно забравяха дори да притворят вратата към терасата. И сега, докато почтените курортисти се разхождаха из алеите на комплекса, водени от слабата надежда да си възстановят апетита за вечерята, някакъв мъж се бе вмъкнал в стаята на семейство Гълиган. И тук благодарение на здрача (а гостът кой знае защо не бе запалил лампата) не беше ясно нито кой е влязъл, нито какво прави там. Дали само оглеждаше обстановката или просто се „мотаеше“, но надникна в гардероба, после под креватите. По всичко личеше, че търси нещо.
По едно време се зачу някакъв подозрителен шум откъм терасата. Мъжът се ослуша и бързо се скри зад една завеса. През отворената врата на терасата влезе крадешком този път Лари О’Конър. Щом се озова в стаята, спря, затаи дъх, започна да се оглежда и да се ослушва дали вътре има някой. След като се увери, че е сам, започна по-свободно да изследва помещението. Отваря и затваря чекмеджетата на малкото бюро, прегледа внимателно двата куфара. Като свърши с тях, премина към гардероба. Отвори го и започна да претърсва дрехите в него. В един момент той съзря (бяха вече запалили лампите из алеите и светлината им, макар и далечна, достигаше до стаята) носовете на чифт мъжки обувки да се подават иззад завесата. „Това просто обувки, оставени тук ли са, или има някой в тях?“ Инстинктивно той посегна да дръпне завесата. Но това беше последната му мисъл. Още миг, и той щеше да види кой го е изпреварил в стаята, но не успя — страхотен удар по главата с някакъв твърд предмет го просна безжизнен на пода. В съзнанието му блесна синьо-бяла светкавица и настъпи мрак. Мъжът излезе иззад завесата, прекрачи го, без да се интересува от състоянието му — уверен в удара си, безразличен жив ли е, — и през терасата си отиде тъй незабелязан, както и бе влязъл.
Не минаха и десетина минути и от същата алея се появиха двамата Гълиган. Но не влязоха през вратата на терасата, а през входа на хотела. Взеха ключа и се понесоха все така подръка из коридора. След по-малко от минута мистър Гълиган тичаше към администраторката и викаше уплашен:
— Мис! Мис! Елате! В стаята намерихме труп! Убит е мистър О’Конър!
Подир него дотича и мисис Гълиган.
VIII. „Това е убиецът!“
25 юли, петък
Не прекалено рано (за да е все още възпитано), но не и вече късно (когато е отишъл на плажа) Ковачев изпрати с една кола Петев, за да покани най-учтиво мистър Гълиган на конфиденциален разговор. Създалата се обстановка благоприятствуваше една непринудена беседа, която, без да се смята за разпит, можеше да позволи на Ковачев да се запознае лично с едно от действуващите лица, и да изясни някои въпроси. Така поне се надяваше. Пък и предлагаше възможност да поупражни своя английски и да го сравни с лондонския на мистър Гълиган.
Петев въведе Гълиган и си излезе.
— Заповядайте, господин Гълиган — посрещна Ковачев госта си до вратата и му предложи едно от креслата. — Седнете.