Какво ли щеше да се случи, като се яви утре при генерала? Или щяха да го върнат във Варна (най-вероятното), или щяха да го оставят в старата му служба (най-неприятното), или да му възложат (тъкмо е тук) да се занимава с „неговия човек“, с шофьорчето и черния му куфар. Искаше му се да продължи да работи с тази знаменита двойка Марков — Ковачев. Не че беше поклонник на знаменитостите. Те по-скоро го настройваха критично или поне скептично. Но за Марков бе слушал легенди и макар че не се кланяше на легендарни личности (той изобщо не се кланяше!), все пак му бе любопитно да види какво е оцеляло след 35 години от някогашните идеали. Защото вървеше мълва, че при Марков те са се запазили непокътнати — не само идеалите, но и куражът да се бори за тях.
С Ковачев положението беше много по-ясно и по-просто. Това беше един високо културен, образован и интелигентен човек — три качества, които Консулов не притежаваше в достатъчна степен, но които ценеше над всичко. Той не понасяше да се подчинява на хора, за които не беше убеден, че го превъзхождат, особено с интелектуалните си качества. И не се примиряваше с това, че обикновено, поне според него, началствата му бяха именно такива, както казваше той — недостига на мозъчни гънки компенсираха с повече звезди. Това му създаваше много неприятности в службата. Но той нито се плашеше от тях — беше им свикнал, — нито ги отбягваше. Но някъде в дъното на съзнанието си бе притаил надеждата, че ще се падне и на него да работи с началство по негов вкус. Май че този път бе сполучил.
Затова, щом като се наобядва солидно след разходката дойде и апетитът, — отби се в министерството. Секретарката му каза, че генерал Марков обядва в столовата, но скоро ще си дойде. И наистина след няколко минути се появи маститата му фигура с голямата глава и рошава, вече побеляла коса, с тежкото дишане на човек, страдащ или от сърце, или от емфизем, а най-вероятно и от двете. Но който въпреки всичко продължава да пуши, и то без да се ограничава.
Щом го зърна, Марков му се усмихна, викна му „Влизай, юначе!“ и без да го изчака, сам влезе в кабинета си.
Веднага затвори двойната врата зад себе си, Консулов зина да доложи, но Марков го спря.
— Чакайте, чакайте! Щом сте дошли толкова рано, ще трябва да присъствувате на церемонията по варенето на кафето. Ограничил съм се, пия само по две, сутрин и следобед, при започване на работата. При моето кръвно и те ми са много, но затова пък си ги правя сам. Ако ще е наслада, да е от собствените ми ръце.
С обиграни, ловки движения Марков напълни кафеварката, добре я натъпка, наля й вода и я включи да заври. След това запали, седна на канапето до Консулов, тупна го по коляното и каза:
— Вие трябваше да се явите чак утре сутринта. Какво сте се разбързали? Да не сте се скарали нещо с жената?
— Не съм женен, другарю генерал. Ей така, доскуча ми да чакам до утре сутринта и се явих. Може нещо да притрябвам.
— Ергенче, а. Като мене, значи. Разбирам ви. Само че вие имате още време, а моето мина…
— Време имам, желание нямам.
— Хм. И за какво сте дошъл?
— Да получа нарежданията ви, някаква задача.
— Затрябвали са ви моите нареждания, колкото на куче велосипед. Вие какво, при мене ли искате да останете?
— Тъй вярно, другарю генерал.
— Дали не търсите началник добряк, а? Доколкото знам, такава слава ми се носи.
— Справедлив началник търся, а не добряк.
— Справедлив. Много ви се е приискало. И аз, откакто съм се пръкнал, все справедливост търся, но повече бой съм получавал. То търсенето на тая дефицитна стока е свързано с много неприятности, слушайте мене.
През това време кафето бе станало. Марков го разля в две чаени чаши.
— Не се правя на кафански интелектуалец — каза генералът, — но захарта наистина разваля вкуса му.
— И аз съм на същото мнение — добави Консулов.
— Вие нещо да не ми се подмазвате? На погрешен път сте, ако има такова нещо. Не ги обичам аз тия работи.
— Ако знаехте колко аз не ги обичам, сигурно нямаше да ме вземете.
— Я не ставайте дързък!
И след няколко апетитни сръбвания добави:
— Хайде, нали обичам рисковете, нека опитаме. Без туй Минев се отърва от вас, защо да не се възползуваме от случая. Пък като свършим тая история, ще решим за по-нататък.
— За начало шофьорчето ли ще ми възложите? — запита Консулов.