В службата за личен състав на клона „Фина механика“ той представи служебното си удостоверение и без да се уточнява, поиска да направи „някои справки“ из делата на служителите. И тъй като помоли за „дискретност и спокойни условия за работа“, миловидната завеждаща, при която често влизаха и излизаха хора, го пусна в хранилището. Там той бързо намери (делата бяха акуратно подредени на рафтовете по личните имена) досието на Георги Михайлов Петров и си преписа всичко, което му бе необходимо, а не заслужаваше да се префотографира. Впрочем, то не беше много. Освен автобиографията и молбата за назначаване и характеристиката от предишната месторабота във Видин делото му беше пълно със заявления за отпуски и много заповеди за всевъзможни похвали и награди. Наградите бяха скромни, по 20 и по 30 лева, но не минаваше година без една или две.
Консулов все още не бе виждал в натура Петров и сега можеше да му се полюбува на снимката, залепена на служебния формуляр. Сериозен, приветлив, умен, би могло да се каже и благороден човек го гледаше от фотографията. Със скромно сведен поглед на човек, крайно благовъзпитан, готов да услужи не само на всеки непознат, но и на мравката път да стори. А автобиографията му беше съвсем обикновена. Роден в Провадия на 4 март 1930 г. от баща занаятчия (дърводелец) и майка домакиня. Имал брат и сестра, и двамата починали като малки. Родителите му също умрели. Първо се учил в родния си град, след това завършил техникума в Русе. Щом изкарал войниклъка, започнал да работи като електротехник в Лом, преместил се вън Видин. Там се оженил за Пенка Сербезова, продавачка в колониал. Деца нямали. През 1972 г. жена му умира от рак на черния дроб. Много тежко посрещнал смъртта й. Мислил дори за самоубийство. Така поне той пишеше в автобиографията си. И решил да напусне и дом, и град, всичко, което му напомняло за любимата съпруга. И без това останал съвсем сам. Продал всичко, което притежавал, и заминал за София. През това време се специализирал по фина механика, станал отличен, високо ценен майстор.
В София благодарение на отличната (би могло да се каже възторжена) атестация от видинското предприятие и главно защото специалистите по ремонт на научна апаратура (колкото сложна, толкова и разнообразна, нестандартна) са дефицитни, бил веднага назначен. И не сбъркали, попаднали, както се казва, на изключителна комбинация на златни ръце с умна глава. Цехът, който преди него много бил затруднен с ремонта на научната апаратура (а за изпълнението на плана той е особено изгоден!), сега си отдъхнал. Нямало уред, който да му се опре. И завалели повишения, премиални, награди. Редовно го избирали за член на ръководството на профдружеството — ту касиер, ту по културно-масовата работа. Макар и безпартиен, смятали да го предлагат за председател на профдружеството.
Тези подробности Консулов узна по-късно, вече от партийния секретар на клона. Опитът го беше научил да не се доверява сляпо на никого, та бил той и секретар на първична партийна организация. И те са хора, всякакви се случват — и кариеристи, и бърборковци. Едва ли можеше да се изведе правилото „каквато партийната организация, такъв и секретарят й“, но предпазливостта винаги бе уместна. За камуфлаж Консулов бе прегледал още няколко дела и основната тежест на разговора им мина „на празен ход“, около лицата, които не го интересуваха. И едва когато секретарят спечели доверието му той се реши да подхвърли и за Петров. Секретарят беше от старата гвардия, от активните борци, и сигурно разбираше от фина механика много по-малко, отколкото от човешки характери. Един такъв навъсен, неприветлив, пестелив на думи. Можеше да му се вярва, че с никого няма да сподели съдържанието на разговора им.
— Това е най-добрият специалист и най-добрият човек в нашето предприятие — каза в заключение секретарят и добави: — И то по всички параметри.
Не по-малко склопен да го хвали бе и милиционерският квартален отговорник. Той възхваляваше и тихия му нрав, и необикновената му отзивчивост и доброта, и че едва ли не единствен той дава безропотно и винаги нощните наряди по охраната. Като слушаше хвалебствията на капитана, Консулов имаше чувството, че са му дали да изяде буркан, пълен с конфитюр.
За жена му отзивите не бяха чак толкова суперлативни. Според кварталния отговорник, тя била много свита и мълчалива жена, гледала накриво хората, чуждеела се от съседките и особено след смъртта на първия си съпруг почти престанала да разговаря с всички. И на отечественофронтовските събрания не ходела, за разлика от Петров. Но главното, което очевидно настройваше капитана против кака Ева, беше нейната религиозност — била фанатична протестантка от сектата на адвентистите, от тия, дето очаквали второто пришествие на Христос и страшния съд. Редовно посещавала всяка събота църквата на „Седмия ден“. Рязката промяна, според сведенията на кварталния отговорник (почерпени от най-осведомените съседки!), у кака Ева настъпила след трагичната смърт на първия й съпруг — алкохолик, когото трамваят прегазил на улица „Граф Игнатиев“ в пияно състояние. Същите съседи разправяли, че след като се омъжила повторно за другаря Петров, Ева малко се поочовечила, но останала все така навъсена и неразговорлива.