Неколкодневното наблюдение вече показа удивителния ред в живота на тази позастаряваща съпружеска двойка. Сутрин той излизаше в седем и половина. От 8.00 до 16.30 беше неотлъчно на работа. През това време жена му или готвеше, или кой знае с какво се занимаваше, но никога не излизаше извън къщата им. Някои покупки правеше той сутрин, преди да отиде на работа, или тя, след като той се върнеше. Вечер гледаха телевизия. И така всеки работен ден. В събота тя ходеше най-редовно на църквата си, а той седеше в къщи или се занимаваше с малката, по удивително добре подредена и поддържана градина. Колата ползуваше понякога сам, в неделя излизаше да се разходи извън града.
Щом започна наблюдението на Петров, веднага бе получено и разрешение за прослушване на телефона му. Но и то не даде никакви резултати. Нито Петров, а още по-малко жена му звъняха някому. На тях също никой не звънеше, освен когато се случеше някой да сгреши. Непонятно беше защо при това положение поддържаха телефонния си пост? Той, впрочем, беше „наследство“, останало от първия съпруг, и досега в указателя се водеше на неговото име.
XI. Диамантите
25 юли, петък
Генерал Марков пристигна в почивната станция малко преди вечеря. На летището го посрещна Ковачев. Но нито в колата, нито докато вечеряха отвориха дума за работата. Едва на раздяла Марков въведе полковника в така наречения генералски апартамент, който му бяха отредили в почивната станция. И там му предаде един пакет.
— Това са вестниците. В тях е описано най-подробно цялото нападение. То всичко си го имало у нас, ама де да знае човек, че трябвало да четем и тяхната преса. Взех ги преди тръгване от БТА, но можах да разгледам само фотографиите. Прочетете ги и елате утре сутринта да си поприказваме. Хайде, лека ви нощ.
26 юли, събота
Да си поприказват можаха едва след закуската, и то не веднага, а когато всички летуващи слязоха на плажа. Това, че беше събота, не играеше никаква роля в живота на станцията. Седнаха на една пейка под сянката на дебел орех. Марков запуши с наслада и рече:
— Е, прочетохте ли ги?
— Прочетох, другарю генерал. Вие сигурно сте се запознали с превода на показанията на О’Конър. Те се потвърждават напълно от всички вестници. На 10 юли малко след 22.00 часа в Американския естествено-исторически музей, до самия Централен парк, е задействувала алармената инсталация. Веднага след това започнала престрелка. Убити са един полицай и един от бандитите. Открадната била колекцията от диаманти в минералогичния отдел на стойност почти 18 милиона долара. Вестниците са пълни с хипотези за авторите на този сензационен грабеж, с упреци към управата на музея за лошата охрана. Ето — Ковачев посочи вестниците, които бе взел със себе си — фотографиите на двата трупа, на самите диаманти, точното им описание с карати и в долари. Правилно ни е информирал и за наградите: по десет хиляди долара за всяко полезно, навеждащо сведение и сто хиляди за онзи, който каже къде са скрити диамантите, който помогнете да бъдат върнати на музея. Всичко е точно така, както ни го описа О’Конър. Ако желаете, мога да ви предам повече подробности.
— Не е нужно. А вие какво сте ми захвалил тоя ваш О’Конър, че ни разправил това, което го пише въз вестниците. Голямо чудо! За диамантите ние вече знаехме от писмото на Морти.
— Не си кривете душата, другарю генерал, нищо не знаехме. А Лари ни отвори очите.
— Брей да му се не види, отворил ни очите. А къде са диамантите, не ни каза, нали!
— Че защо трябва да знае?
— Говорите за него, сякаш наистина сте му повярвали. Не забравяйте, че той може да е убиецът на Мелвил.
— Убиецът е взел диамантите. А ако Лари ги беше взел, нямаше защо да ходи у Гълиган да ги търси, а щеше веднага да офейка. Не, диамантите не са у Лари. Много по-вероятно е те да са в черния куфар…
Марков седеше замислен, пушеше и не отговори, сякаш не бе го чул. Като изчака малко, Ковачев повтори: