— Не допускате ли, че диамантите, които и Лари, и ние, пък и някои други търсят, са вече на сигурно място в София?
— Ами! — сепна се Марков. — Вие, значи, се отказвате от версията си за сутиена.
— Не се отказвам. Но може все пак големият сутиен да е служил единствено за увеличаване на сексапила на Маман.
— А защо тогава не го намерихме в стаята й? Защо неизвестният го е откраднал?
— Наистина защо? Но да не изпускаме и възможността диамантите да са скрити в черния куфар и да са пренесени вече в София.
— Не, черният куфар е ария от друга опера. Пък и логиката. Пешо шофьорчето и Петров са жокери от друга колода карти. Иначе се получава абсурд: че и двамата са завербувани не от друг, а от вашия приятел дон Бонифацио. И то не от вчера! Или пък, ако предпочитате, че цереуто е откраднало диамантите от Националния музей на Съединените щати!
Разговорът около престъплението постепенно заглъхна. И на двамата бе отлично известно от богатия им опит, че колкото и да е полезно да се обсъжда даден случай, да се спори, да се анализират и да се оборват всевъзможните хипотези, идва един момент на логическо пресищане, на мисловно задръстване. Тогава не нови хипотези, а нови факти са нужни. А те не може да бъдат измислени, създадени, те трябва да бъдат изчакани.
Неочаквано генералът зададе на Ковачев своя традиционен въпрос: „Е, казвайте, полковник, какво ново из Космоса?“ Това беше сигнал за промяна на темата, това беше покана към Ковачев да разкаже за своето отдавнашно хоби — звездното небе, вселената. А той разказваше с удоволствие, с вдъхновение, особено на такъв умен, уважаван и обичан слушател. И те, двамата мъже — единият просто възрастен, а другият вече застаряващ, — се хванаха подръка, започнаха да се разхождат из алеите на парка, пренесени като юноши из необозримите простори на метагалактиката.
Ковачев не обичаше да чете белетристика и засищаше естествения си глад за четене с научно-популярна литература. Някога, на младини и докато беше студент, бе изчел като в опиянение класиците. Тогава (пък и досега) негов любим автор, когото той поставяше на върха на пирамидата на човешката мисъл, беше Фьодор Михайлович. По-късно намери място до него и за Алберт Айнщайн. След това настъпи някакво пресищане и той престана да чете романи. И съвсем не се срамуваше от това. На близките си и особено на жена си, голяма любителка на съвременната, най-модерната белетристика, тази си слабост обясняваше така: първо, никой днес не пише с тази сила и искреност, както колосите на класиката; второ, ако е за драми и трагедии, за необикновени човешки съдби, професията му ги предлага много повече, отколкото душата на един човек може да поеме, и то не книжни, а истински, при това обикновено без хепи енд. Драми, при които не можеш да пъхнеш листче между страниците и да отложиш четенето за друг път, за по-добро настроение, а съдби, горчилката на който трябва да съпреживееш докрай. И най-сетне хобито удовлетворяваше ненаситния му интерес да узнае що за свят е този, в който му се е паднало да живее колко е голям, колко е стар и с какви чудесии е изпълнен. Пък и с удовлетворяването на хобито си получаваше някаква естетическа наслада, морално пречистване. След като си си блъскал главата над загадката, къде „това мръсно копеле Коко“ е скрило диамантите и то ли е убило старата любовница на някой си Бонифацио, още по-голямо е удоволствието да се отдадеш на размишления, какво ще се случи с родната планета, когато Слънцето, след като изчерпи водорода си, избухне и се превърне в червен гигант след няколко милиарда години. За него важеше старият виц легенда, че хобито на часовникаря било да си почива от ситнежите на професията си, като изчуква и ремонтира парни котли.
Малко преди да се отправят за обяд в станцията се появи Петев и доложи на генерала, че Мишел Ноумен току-що е заплатила сметката си и заявила на дежурната администраторка, че утре следобед освобождава стаята. Заминавала си.
— А баща й? — запита Марков.
— Нищо. Не се е обаждал. Младата заплати само сметката за своята стая.
— Какво означава пък това? — обърна се генералът към Ковачев.
— Не бива да я пуснем. Тя може би изнася диамантите!
— По дяволите диамантите!… Тя вероятно е замесена в убийствата. Или поне в това на Мелвил. Не бива, казваш… Но как, на какво основание? Утре по същия начин и старият може да си вдигне чуковете…
— И все пак какво наистина може да означава това? Защо не си тръгват заедно, както дойдоха, с колата…
Ковачев се обърна към Петев:
— Тя… нещо за колата не е ли споменавала?
— Не, нищо.