След като се справи с бирата и с кренвиршите, запали пура. Беше се свечерило. Сред посетителите се мерна лейтенант Радков. И на него му се ядат кренвирши, и на него му се пие студена бира. Готов е да отстъпи и на швепс. Но никъде не съзира свободна маса. А да седне на масата на Айзенволф му се струва и прекалено дръзко, и тактически неправилно. Затова се оттегля към горичката. Там съзира своя колега от бригадата. Предпазливо се приближават един до друг и шепнешком разменят няколко фрази:
— А ти какво насам?
— Подир моя. От някое време се навърта около сладкарницата.
— Там Айзенволф си пие бирата. Да не е за него?
Недалеч от тях стои изправен Джексън. Нито се показва, нито се крие. Но личи, че наблюдава масата на Айзенволф. След това се премества на по-близко до него място, прикрито от високи храсти и с възможност за добро наблюдение. Двамата оперативни работници го следят безшумно, като не изпускат от погледа си и Айзенволф.
XIII. Можем да го наричаме условно Коко
27 юли, неделя
В този ранен следобеден час край малкия пристан се полюшваха две-три лодки. Няколко летуващи се озъртаха и не можеше да се разбере лодка ли си избират или просто се любуват на вълните. С бързи делови крачки се появи майор Петев и без да пита, скочи в лодката на Чиба. Седна до двигателя. Лодкарят го изгледа подозрително — нещо не му заприлича на безгрижен курортист от типа „с лодка на разходка“ и затова някак вяло промърмори:
— Половин час — десет лева.
— И за четвърт час ще свършим.
— Какво ще… свършим? Таксата е пет лева.
— Карай, карай!
Чиба запали неохотно мотора и лодката бавно се отдалечи от пристана. Измъчваше го някакво лошо предчувствие.
— Как е? — запита дружелюбно Петев. — Добър ли е оборотът?
— Горе-долу.
— За мадамите ми е думата.
— Не съм по тая част.
— Хайде де, я виж какъв си мъжага!
— А тебе какво ти влиза в работата?
— Тъкмо в работата ми влиза.
И Петев му показа служебното си удостоверение.
— Какво искате от мене?
— За оная мацка, американката, да ми разправиш всичко.
— Каква американка?
— Хайде, не се прави на утрепан. Дето я вози два пъти. Чернокосата.
— А, оная…, неговата мамка… Та тя съвсем не е женска. Това беше мъж!
— Мъж казваш. А сигурен ли си?
— По-сигурен, отколкото че ти си мъж.
— Я без дързости! Разкажи, както се полага!
— Харесваше ми, приличаше на опитна мадама. Пък и сама се натискаше. Даде ми двайсет долара.
— Много бе!
— И аз така си рекох. Повече от десет не съм получавал. Работим за едното удоволствие. Но като я поопипах, разбрах, че е мъж. А аз не съм по тая част. Жаме!
— Парите върна ли?
— Хайде и ти пък сега! Да не съм луд!
— Ясно! А ти утре сутринта в осем ще дойдеш в управлението. Ще търсиш майор Петев. А сега карай към брега.
28 юли, понеделник
Генерал Марков беше потънал в преписката и разглеждаше внимателно серията фотографии, разпръснати по масата, когато в кабинета се втурна запъхтян полковник Ковачев.
— Здраве желая, другарю генерал. Нося ви сензационна новина. Госпожица Мишел Ноумен се оказа мъж!
— Не думайте! Нима и това дочакахме от страната на неограничените възможности!
— Вие какво…, не ми ли вярвате?
— Как няма да ви вярвам, когато този мъж е вече намерен.
— Намерен!
— Или, по-точно казано, арестуван. Както виждате, аз, за разлика от някои други, не крия от колегите си разни там експерименти. Снощи на аерогара София нашите са познали Мишел. Макар и облечена като мъж. Нали бях предупредил всички гранични пунктове. Познали я, когато оформяла билета си за Виена. С вечерния самолет на КЛМ. Паспортът й бил френски, издаден на името на Жан-Жак Адамар. Понеже, както трябвало и да се очаква, мосю Адамар вдигнал скандал, наредих Консулов да прескочи до летището. От нашите само той по това време беше в София. И веднага я познал.
— „Го“ искате да кажете, „го“ познал!
— Точно това искам да кажа. Че е „го“, установили при щателния обиск със събличане. Разигравали търсене на контрабанда на наркотици. А намерили… половин сутиен диаманти. А вие как разбрахте?