Тридесет и пет години от живота си Марков бе посветил на борбата с чуждите разузнавания и агентури и с основание смяташе, че добре познава и характера, и маниерите им. А тук имаше нещо, което не се вписваше в традиционния шпионски пейзаж — името, с което Петров се представяше. Да избере някакъв един условен псевдоним беше понятно и разбираемо, макар и не най-умното. Естествено беше резидентът да се свързва с различните си агенти чрез различни имена. Да, такава беше разумната практика на чуждите разузнавания. А защо този път тя бе полунарушена? С Пипева — Христакиев, със Зара — Христодоров, с Ерменков — Христев, с Атанасов — Христофоров. Това просто на нищо не приличаше — нито едно-единствено име, нито съвсем различни, а всичките започващи с „христ“. Това, разбира се, не бе случайно, имаше своя дълбок смисъл. Но какъв бе той? Интересно дали по-нататък, при разкриването на следващите връзки (а вероятно такива още имаше), той ще продължи по същия начин?
Любопитна, най-меко казано, фигура представляваше този другар Петров. За една седмица — четирима агенти. А за месец какво ли щяха да разкрият? Докато слушаше записите на разговорите, направи му впечатление начинът, по който всички те му се подчиняваха. Как послушно докладваха събраната информация и поемаха новите задачи. „Ясно!“, „Край!“. Как ги бе завербувал да му служат тези всякакви граждани на народната република, между които имаше дори член на партията. На тази партия, на която той, Кръстьо Марков, бе посветил живота си. Партията, за идеалите на която бяха загинали любимата му и най-близките му другари. И с каква сила ги държеше в сляпо подчинение? Нима само със „зеленичките“!
Респектираше и „организационната структура“, която въпреки оскъдната информация на телефонните записи прозираше. Трима — Пипева, Ерменков и Атанасов — извършваха икономически и промишлен шпионаж. Въпрос е и дали единствената функция на Зара е да изплаща доларовите ордери, издавани от Петров, като остава да се изясни откъде самият той ги получава. А кой знае какви други функции изпълнява във Варна Пешо шофьорчето?
Сега, като се поуспокои, Марков се замисли защо все пак Ковачев му бе донесъл тази магнетофонна касетка, изготвена с толкова старание от колегите му. Дали наистина само за удовлетворяване на началническото му любопитство? Нямаше ли в тази им любезност някакъв скрит смисъл? И какъв можеше да бъде той? Само един! Докато ти се излежаваш в болницата, Петров действува. Получава секретна информация за външнотърговските ни сделки, която всеки момент може да предаде. Ако не го е сторил вече! Дава нареждания за разузнаването на стратегически важен нов завод! Имат ли те право при това положение да пасуват в интереса на оперативните си съображения да разкрият нови агенти? Има ли той право да се излежава в болницата?
Да, всеки ден, всеки час сега придобиваше огромно значение. Именно сега, в този момент, Петров може би излъчваше шифрованите си информации, получаваше нови указания. Не, да остава повече в болницата той нямаше право. Той трябваше да застане на поста си и да решава. Дали да се прекрати веднага дейността на вражеската резидентура или… ако все пак се изчака, това да реши лично той. И да поеме цялата отговорност. Той, а не подчинените му!
Марков повика дежурната сестра и я помоли да донесат дрехите му. След няколко минути вместо санитарката се появи дежурният лекар. Толкова по-добре — беше само капитан! На него той просто нареди — с най-навъсената си физиономия, с „най-нетърпящия възражение“ глас. И дрехите дойдоха. Все пак сработи йерархическата дистанция и не стана нужда да чуе, че в болницата лекарят е генералът, а болният — просто редник.
Макар и да бе прекарал толкова време сам в болничната стая, истински самотен се почувствува, като влезе в апартамента си. Поседя в любимото си кресло, пренесен в далечното си минало, в ония години, които определиха съдбата му на самотен ерген, които станаха причина сега да не е обкръжен от рояк внучета и внучки. Но скоро се сепна и отиде да си свари едно голямо кафе — напук на всички лекари. Умът му беше ясен и свеж, но трябваше да заработи още по-ефективно. След това отново се разположи на креслото си, засърба бавно огромната чаша кафе и се замисли за утрешния ден. Да, днес, сега той трябваше всичко да премисли и да измисли. За утрешния ден можеше да остави само действията.