Както бе приседнал на стола, Петров не мърдаше, не вдигаше поглед и впил очи в бюрото на Ковачев, продължаваше да стои като препариран и разказваше с монотонен глас.
— Фаталният разговор — продължаваше Петров — се състоя на следващия ден, в неделята. Ах, да можех да изтрия от живота си тази неделя! Заведох ги на Витоша и там прекарахме целия ден. Обядвахме на Копитото. Само че този път платих аз! След обяда жената се излегна на тревата да се попече, а ние с мъжа тръгнахме да се разхождаме наоколо. Тогава той подхвана един по-особен разговор — за сътрудничеството между народите, против ненавистта, която вилнее сега по света, ненавист и националистическа, и расова, и класова. Как най-добрите, най-културните и интелигентни хора от всички народи са братя и трябва да си сътрудничат…, да служат на общото хуманно дело за предотвратяването на войните, за мир и разбирателство между народите. И тогава той ми предложи да извърша „някои дребни услуги“ на една, както той се изрази, „дружески настроена към съдбата на многострадалния български народ“ държава. Велика държава, знаменосец на свободата и на демокрацията в света.
Значи, въпросът бил за свободата и демокрацията, за хуманизма. Не за нещо друго!
Петров продължаваше да се държи скромно и смирено, а погледът му оставаше все така фиксиран напред, в ръба на бюрото, сякаш там той виждаше нещо много интересно. А ръцете си бе обхванал в някаква молитвена хватка и ги държеше през цялото време на корема си.
— И аз, можете ли да ми повярвате, аз глупакът, аз наивникът, дето през целия си живот съм служил честно и всеотдайно на народа си, се съгласих. — Петров за първи път се поразмърда неспокойно, заоглежда се, сякаш търсеше къде да заудря главата си. — Аз мизерникът! Аз глупакът! Аз окаяният престъпник!
— Стига, стига! — прекъсна самобичуването му Ковачев. — По-добре ни кажете кои бяха, как се казваха тези представители на великата държава, знаменосец на свободата и демокрацията?
— Не знам. Като се запознавахме, измърмориха някакво име, което не запомних, пък и не чух, както трябва. А после те се обръщаха един към друг само ту със „скъпи“, ту с „дарлинг“. Но нека да се върнем към въпроса, който най-силно ме вълнува, който не дава покой на душата ми. Съгласих се не само защото по убеждения съм изцяло за свободата и демокрацията. И съвсем не защото ми предложи по сто долара или триста лева, по избор, месечно за дребните услуги, които ще им оказвам. Аз печеля прилично, с благоверната живеем скромно. Не, не затова! Решаващо за мене беше, че мъжът ме увери, че в услугата няма нищо, пази боже, противозаконно, та дори и морално укоримо. Единственото, което се искаше от мене, беше да изградя в къщата ни скривалище. Онова, дето вие открихте. Мъжът ми обясни къде и как да го построя. В него трябваше само да държа вещите, които те ще ми изпратят. И когато се наложи, по техни указания, да предам тези вещи на лице, което с определена парола ще се яви при мене.
— А паролата каква беше?
— Не я узнах. Каза, че ще ми я съобщят по телефона. Като му дойде времето. Но позволете да продължа. Не съм свършил. В понеделник те си заминаха. Така изтекоха петнадесетина дена, последните спокойни дни в моя живот. Един ден глас с леко чужд акцент ми се обади по телефона и ми съобщи да отида веднага на гарата и от багажна касетка номер А–34 с шифър 1681 да взема намиращия се там черен куфар. Така и направих. В куфара бяха инсталацията и апаратурата, необходими за изграждането на скривалищата, и подробно указание за монтажа. При такива напътствия за мене не беше трудно да ги построя. В куфара бяха и всички тия машинки, които намерихте в контейнерите. И парите бяха там. В бележката, която веднага унищожих, пишеше да си взема от левовете хиляда — аванс за три месеца и сто лева за производствени разноски по скривалищата. Което и направих. Оттогава никой не ми се е обаждал, никой не е идвал да вземе нещо от пратката. Доларите не съм пипал. Вярно, казаха ми, че мога да избирам. Но това може би е занапред. А в бележката пишеше да взема хиляда лева. Левове, а не долари. Разгледах и апаратите. Уж съм майстор, и то по тая част, но за повечето от тях не можах да разбера за какво служат. А жена ми, тя хабер си няма. Тя нищо не знае!
— Такаа — каза замислено Ковачев. — Значи, вие долари не сте вземал, с апаратите не сте си служил, никому нищо не сте предавал. Само дето сте взел хиляда лева за зидаро-мазаческата и монтажната работа и аванс за това, че нищо не сте правил. Така ли?
— Така е, другарю следовател — каза Петров с най-смирен глас. Сякаш съжаляваше, че фактите не го уличават в никакво престъпление. — Невероятно, но факт, както се казва.