Консулов се оказа прав.
Да проучи този въпрос изпратиха Дейнов, богато снабден със снимки, със съчинението на Консулов и личния паспорт на Петров в джоба. И макар че най-пресните спомени за него бяха останали във Видин, Дейнов взе най-напред самолета за Русе, за мястото, където му бе издаден паспортът.
Щом в русенската паспортна служба измъкнаха картона на Георги Михайлов Петров и го съпоставиха с издадения му паспорт, веднага стана ясно. От малката снимка на картона ги гледаше съвсем друг човек. Това не беше никакъв двойник. Дори далечна прилика нямаше между двамата. Поне в лицата им. Истинският от картона беше бузест, почти чипонос, с кръгли добродушни и леко глуповати очи под дъговидните вежди. А другият, от паспорта, имаше продълговато слабо лице, напомнящо раннохристиянските аскети, прави вежди и остър, стоманен поглед, тънък, доста дълъг нос. И все пак най-силно на пръв поглед се хвърляше разликата в челата им — истинският Петров имаше средно високо чело с две дъги отстрани, а другият — голямо и високо правоъгълно чело на упорит, волеви човек.
Дейнов веднага, още от паспортната служба позвъни на Ковачев. Той не само бързаше да съобщи новината, но и се надяваше, че ще му се размине обикалянето на другите градове. Но уви, за негово съжаление Ковачев му нареди да продължи изпълнението на задачата и да събере пълен материал за Петров и достатъчно свидетели, които при нужда да разобличат измамника.
XXI. Тринадесетте правила на Свети Игнаций
3 септември, сряда
Дейнов се върна в София само след два дена. Та и да се бави повече нямаше смисъл. Георги Михайлов Петров не беше измислена личност и по увеличения от регистрационната карта портрет навсякъде го познаваха. Биографията му съвпадаше напълно с разказваното от Псевдопетров. Поне в генералните линии. Детайлите не се покриваха, но какво значение можеше да има сега това, след като истината бе излязла наяве. Всичко съвпадаше, всички, с които истинският Петров бе имал контакт, веднага го познаваха по снимката. И никой не бе виждал фалшивия Петров, чиято фотография Дейнов накрая също показваше. Да, всичко съвпадаше до момента на заминаването му за София. Оттогава никой не бе го виждал, никой не бе чувал нищо за него.
Впрочем, един детайл съществуваше и Дейнов го бе отбелязал още при първите си разговори във Видин. Лицето, от което той се интересуваше, беше познато там по бащиното си име, като Георги Михайлов. А в Петров той се е превърнал едва в София. Тази подробност първоначално учуди Дейнов. Но като размисли, разбра малката, но ефикасна хитрост.
Георги Михайлов Петров в ежедневието винаги си е служил с бащиното си име. От това се е възползувал този, който е взел паспорта му. И се е превърнал по същия този паспорт вече в Георги Петров. По най-законен начин. Та нали така по паспорт е фамилното му име!
Какви удобства предлагаше тази малка маневра? Ако някой от старите познати го срещне в София (а това спокойно можеше да се случи!), няма да го познае, защото просто е друг човек. Но някой можеше да потърси стария си приятел Георги Михайлов. Чрез Софсправка например да узнае къде живее и да му дойде на гости. Е, нека търси Георги Михайлов, само в София вероятно има поне хиляда такива. А Георги Петров (и те не са по-малко!) — това вече е съвсем друга работа!
Така ли е разсъждавал Петров, като е започнал да живее по паспорта на Михайлов, някакви други съображения ли е имал или пък се е получило просто случайно — това щеше да изясни бъдещето. Сега, след като Дейнов направи доклада си на сутрешното съвещание при Ковачев, главните въпроси, които измъчваха всички, бяха кой е всъщност Петров? Къде е бил и с какво е се занимавал, преди да навлече кожата на видинския майстор? И… къде е изчезнал, какво се е случило с истинския Георги Михайлов? Доброволно ли е дал паспорта си или са му го отнели насила? Защо той се е съгласил на тази подмяна? Ако, разбира се, някой е търсил съгласието му! Къде е сега той? И дали е жив?
Тези въпроси дълго занимаваха всички участвуващи в съвещанието. Изказаха се всевъзможни хипотези, повечето от които колкото фантастични, толкова и безплодни. Единствен Консулов не само не взе думата, но и сякаш не слушаше оживените дебати. Това накрая направи впечатление на Ковачев и той го запита: