Той поставяше и въпроса, защо протестантският пастор бе наредил на своята послушна верующа да измени коренно живота си, да сключи брак с посочения и чужд мъж? И то католик. Йезуит! Коя е тази сила, която можеше да принуди отколешните смъртни врагове — католиците и протестантите — да се обедният за обща борба с комунизма? Та нима сега Мирославов служеше само на своя орден! Нима за него той събираше оперативна информация за външната търговия на народната република? Нима за поповете той разузнаваше тайните на новите ни заводи?
Не бяха ли го продали светите отци на някоя друга организация, за която се знаеше, че отдавна тясно сътрудничи както с папските агенти и особено с йезуитския орден, така и с ръководствата на всевъзможните протестантски секти?
22 септември, понеделник
Първият голям разпит бе насрочен за другия ден сутринта. Надвечер, след като отминаха текущите дела, генерал Марков извика при себе си полковник Ковачев и капитан Консулов за последно уточняване. Макар че планът за разпита бе вече утвърден, все пак трябваше, както се изрази Марков, „тук-таме да поръсят малко сол и пипер“. Решено бе, че разпита ще води Ковачев в присъствието на Консулов, а генералът ще слуша в своя кабинет.
След като „посолиха“ плана сякаш повече, отколкото е нужно, Марков каза:
— Е, момчета, а как смятате да започнете вашия двубой с този тип? Каква увертюра ще му изсвирите? Защото не забравяйте каква школовка е минал той, с каква омраза срещу нас е надъхан. Дуелът ще трябва да се води по всичките правила на фехтовката, с всичкия майсторлък, който притежаваме.
— Аз предлагам — избърза да се обади Ковачев — да започнем от периферията, сякаш всичко останало ни е известно, с някой наглед незначителен, но любопитен детайл. Такъв, който, щом загрее, да го хвърли в огън. Да речем… Възможно ли е монах, не какъв да е, а йезуитски монах, например някой си отец Пиетро Коффи, да се ожени, и то за… протестантка, за някоя си кака Евлампия?
— Ха! И вие мислите, че това ще го смути! Слабо ги познавате христовите войници тогава — каза Консулов. — Макар и да няма злодеяние и коварство, да няма отвратително престъпление, което те да не са готови да извършат, все пак подлостта и лицемерието са най-характерните им белези. Не знам какво ще отговори на такъв един въпрос, но съм сигурен, че той няма да го смути, да го извади от равновесие. Отчето непременно ще се възползува от една от хитрините на йезуитския морал, от така наречената „мислена уговорка“. Йезуитът е готов дори да хули бога, като в същото време мислено го възхвалява. При тях това не само е допустимо, но и се препоръчва, ако е в полза на ордена. В случая той сигурно отдавна си е направил „мислената уговорка“, че за кака Ева се е оженил мирянинът Стефан Мирославов, или, по-точно, Георги Петров, и този брак няма нищо общо с духовното лице отец Джузепе Паван. Пък и не забравяйте, че бракът им е граждански — сиреч не е благословен от бога. Уверявам ви, че ненапразно прекарах времето си в библиотеката: кое-що успях да вкуся от йезуитския морал.
— Добре, падре, съгласих се — усмихна се Ковачев. — Ами тогава да започнем от другия край… Защо на всички вие, другарю Петров, се обаждате с имена, които започват все с Христ… Христакиев…, Христодоров…, Христев…, Христофоров… и тъй нататък…? Като се обаждате на агентите си, все на Исуса Христа ли служите или призовавате Христа да се любува на делата ви? Та нали вие всичко правите в името на Христа, с името на Христа, като изпълнявате вашия любим лозунг „Ад майорем деи глориам“!
София, 24 юни 1979 г. — 14 юли 1979 г.