— Няма страшно! No worry! — викна Бил на Аднан, като кимаше ентусиазирано.
Аднан погледна скептично широката усмивка на Бил и се хвана още по-здраво.
— It should lean, then it goes better in the water[47]— каза Бил и продължи да кима. — Трябва да е наклонена, това е идеята.
Вятърът заглуши част от думите му, но все пак разбраха смисъла. Колко странно.
— Представяш ли си, ако хората разсъждаваха така, когато караха автомобил? — измърмори Карим.
Все още не беше убеден доколко разумно е това начинание. Но ентусиазмът на Бил беше достатъчно заразен, за да му дадат шанс. Пък и така се разнообразяваха от ежедневието в бежанския център. Само ако можеше да не изпитват такъв ужас веднага щом стъпят в лодката.
Карим си наложи да диша спокойно и за пети път провери дали всички ремъци на спасителната му жилетка са поставени както трябва.
— Обърни! — викна Бил, а те се спогледаха. Защо искаше да се преобърнат?
Бил размаха ръце и изкрещя:
— Turn! Turn!
Ибрахим, който стоеше зад щурвала, зави с всичка сила надясно и останалите залитнаха към другия край на лодката. Гикът се завъртя рязко и те едвам успяха да залегнат навреме. Бил за малко да падне във водата, но в последния момент успя да се хване за ръба на лодката и да се задържи.
— Да го вземат дяволите! — изкрещя той и всички разбраха тези думи.
Ругатните бяха първото, което научиха на шведски. Още щом пристигнаха на гарата, чуха хората да казват „шибани пришълци“.
— Sorry, sorry — викна Ибрахим и вдигна ръце, сякаш щурвалът беше отровна змия.
Бил се хвърли към задния край на лодката, като продължаваше да псува. Пое управлението и чак след като лодката възобнови стабилния си курс, си пое дълбоко дъх. После пусна усмивката си в действие.
— Няма страшно, момчета! No worries! It’s nothing compared to the storm when I crossed the Biscaya![48]
Той засвирука щастливо, а Карим за всеки случай отново провери дали всичко е наред с жилетката.
Аника надникна в кабинета на Мелберг.
— Бертил, някакъв човек настоява да говори с теб и само с теб. Скрит номер, а гласът звучи много странно. Какво ще кажеш? Да го свържа ли?
— Да, давай — каза Мелберг с дълбока въздишка. — Сигурно е някой проклет продавач, но мен не могат да ме излъжат…
Той почеса Ернст зад ухото, докато чакаше лампичката на телефона да светне. Когато това стана, той вдигна и каза авторитетно:
— Да, слушам?
Ако имаше нещо, което умееше, то това беше да се справя с разните продавачи. Но човекът от другата страна съвсем не искаше да продава нещо. В първия момент преправеният глас събуди подозрение у Мелберг, но предоставената информация безспорно беше потресаваща. Изправи се в стола и се заслуша напрегнато. Ернст забеляза промяната, надигна глава и наостри уши.
Преди да успее да зададе съответните въпроси, Мелберг чу щракване. Човекът от другата страна бе затворил.
Мелберг се почеса по тила. Сведенията, които получи, определено щяха да насочат случая в съвсем нова посока. Трябваше да действат спешно. Той протегна ръка, за да се обади на Патрик, но после бавно я дръпна. Колегите му бяха заети с обиска на имота на семейство Берг. А належащата задача беше от такава важност, че трябваше да се свърши на управленческо ниво. Най-сигурно и най-просто беше да се заеме сам. Впоследствие просто трябваше да приеме благодарностите, с които щеше да го обсипе обществото, задето е разрешил случая. Ще не ще, като началник постоянно му се налагаше да бъде в светлините на прожектора. Пък беше редно почестите да получи този, на когото се полагат. Той беше сърцето и мозъкът на полицейското управление и той щеше да разреши случая.
Изправи се, а Ернст вдигна глава с надежда.
— Съжалявам, момче — каза Мелберг, — но днес ще трябва да останеш вътре и да слушаш. Аз имам важна работа.
Ернст заскимтя жално, когато разбра, че няма да го изведат навън, но Бертил го игнорира и се забърза към изхода.
— Излизам за малко — каза той на Аника, докато минаваше покрай рецепцията.
— За какво беше разговорът? — попита тя.
Мелберг изстена. Ама че работа, персоналът вечно си вреше носа навсякъде. Вече никой не изпитваше уважение към висшестоящите.
— А, искаха да ми продадат нещо. Точно както си мислех.
Аника го погледна подозрително, но той знаеше, че не бива да й разкрива намеренията си. Още преди да е мигнал, тя щеше да се обади на Хедстрьом, който пък щеше да иска да се намърда в ъгъла. Властта опияняваше, беше го научил през годините, и той постоянно трябваше да парира опитите на по-младите колеги да си пробият път напред, за да се доберат до малко слава и внимание. Беше наистина трагично.
48
Няма страшно! Това е нищо в сравнение с бурята, когато прекосявах Бискайския залив. — Б. пр.