Мелберг изсумтя, когато излезе навън. Не беше човешко да се излиза в тази жега. Сигурно онзи парников ефект беше виновен. Ако и занапред щеше да бъде така, можеха направо да се преместят в Испания, помисли си той. Не че обичаше зимата. Пролетта и есента бяха неговите сезони. Всъщност… влажната шведска есен също не му носеше кой знае колко поводи за радост, като се замислеше. Но пролетта можеше да е приятна. Ако е слънчева. Не студена и ветровита, каквато беше през последните години.
Горещината почти го нокаутира, когато влезе в полицейския автомобил. Щеше да си поговори с идиота, който беше оставил колата на слънце. Вътре беше като в сауна и Мелберг побърза да пусне климатика. Температурата обаче спадна чак когато стигна до бежанския център, а дотогава вече беше плувнал в пот. Не беше предупредил никого, че ще идва. Не познаваше управителя и не знаеше дали той няма да подшушне на някого за пристигането му. Най-добре беше такива неща да се правят без предупреждение. По същата причина едно време правеха изненадващи полицейски проверки в ранните часове на деня. Важно беше ефектът на изненадата да е на твоя страна.
Мелберг отиде до рецепцията и отвори вратата. Вътре беше блажено прохладно. Избърса дясната си ръка в крачола на панталона, преди да я протегне към мъжа, който го посрещна.
— Здравей! Бертил Мелберг от полицейското управление в Танумсхеде.
— Да, здравей! Ролф, аз съм управителят на центъра. С какво сме заслужили тази чест?
Мъжът погледна разтревожено полицейския началник. Мелберг го остави да се поизпоти малко не защото имаше реална причина да го прави, по-скоро просто защото можеше.
— Трябва да получа достъп до една от жилищните ви сгради — каза той.
— Аха — каза Ролф и стойката му се вдърви. — До коя? И защо?
— Кой живее в къщата най в края? Тази, която е до морето?
— Карим и семейството му.
— Карим? Какво знаеш за него?
Мелберг скръсти ръце пред гърдите си.
— Ами, от Сирия е, дойде тук преди два месеца със съпругата си и двете им деца. Журналист, спокоен, тих. Защо?
— Той участва ли в живата верига, когато издирвахме момичето, което изчезна в понеделник?
— Така мисля — отговори Ролф, сбърчи чело и на свой ред скръсти ръце. — Да, участваше в търсенето. За какво става въпрос?
— Трябва да хвърля едно око на жилището му — каза Бертил.
— Добре, само че не знам дали мога да разреша това — каза Ролф, но гласът му прозвуча колебливо.
Мелберг реши да рискува. Знаеше, че повечето шведи не са много наясно със закона.
— Бежанският център е държавен обект, така че имаме право на достъп.
— Аха, ами, щом е така… Добре, да тръгваме.
— Това е полицейска работа, така че предпочитам да отида сам — каза Мелберг.
Не го блазнеше идеята разтревоженият управител да му виси на главата.
— Просто ми посочи пътя, ще се оправя.
— Окей — каза Ролф и го съпроводи навън. — Ето натам. Последната къща.
Мелберг за пореден път бе поразен от адската лятна жега. Бежанците сигурно се чувстваха чудесно в това време. Като у дома си.
Отвън малката бяла къща изглеждаше добре поддържана. Пред стълбите имаше подравнена редица обувки, както и няколко детски играчки, подредени в спретната купчина. Вратата беше широко отворена и отвътре се чуваше весел детски смях.
— Ехо? — викна той към вътрешността на къщата.
След малко пред него се появи красива жена с дълга, тъмна коса. В ръце държеше дълбок тиган и кърпа за съдове. Щом го видя, тя се сепна и спря да бърше мокрия тиган.
— What you want?[49] — попита тя.
Имаше силен акцент, а гласът й звучеше малко студено и враждебно.
Мелберг не се беше замислил за тая работа с езика. Английският не беше силната му страна, ако трябваше да бъде честен. А може би жената дори не знаеше английски, защото продължи да говори на език, от който Бертил не разбираше и думичка. Божичко, толкова трудно ли беше да научиш езика на страната, в която си попаднал, помисли си той.
— I have to… see in your house…[50]
Имаше чувството, че ще си изкълчи езика, опитвайки да произнесе английските думи. Жената го погледна неразбиращо и разпери ръце.
— I have some… information… че вие… that your man is hiding something in the house[51] — каза той и опита да мине покрай нея.
Жената препречи входа със скръстени ръце, изгледа го с пламнали очи и му дръпна гневна тирада.