— Слушай, нали ти казах, че искам да организираме моминско парти за Кристина. Какво ще кажеш за събота? Ще уредя всичко, искам само да си освободиш деня. Дан ще може ли да гледа децата?
Ана отговори само с една сричка и никак не звучеше толкова ентусиазирано, колкото бе очаквала Ерика. Но може би просто бе имала тежък ден заради бременността, така че Ерика продължи да говори.
— Още не съм сигурна какво точно ще измисля, но видях една обява на таблото пред къмпинга, която ми даде идея…
Ана продължаваше да не реагира. Странно.
— Всичко наред ли е, Ана? Звучиш малко… странно.
— Не, няма нищо, просто съм малко изморена.
— Окей, окей, няма да те занимавам. Почивай си, ще ти се обадя пак, когато разполагам с повече подробности.
Затвориха и Ерика пъхна замислено телефона в джоба на шортите си. Нещо с Ана не беше както трябва. Добре познаваше сестра си и все повече се убеждаваше, че тя крие нещо от нея. А като се имаше предвид неизчерпаемата способност на Ана да си навлича беди, Ерика започваше да се тревожи. След всички неволи и проблеми, сестра й като че ли най-накрая си беше стъпила на краката и бе започнала да взема разумни решения. Може би обаче на Ерика просто й се искаше да е така. Въпросът беше какво криеше Ана. И защо? Въпреки лятната жега, Ерика настръхна. Зачуди се дали някога ще спре да се тревожи за малката си сестричка.
Патрик седеше мълчаливо и мрачно, докато пътуваха към Танумсхеде. И без това слабите му шофьорски умения съвсем се влошаваха, когато нещо го тормозеше. Осъзнаваше, че през цялото време Йоста се държеше здраво за дръжката над вратата.
— Все още ли не отговаря? — попита той.
Със свободната си ръка Йоста вдигна телефона към ухото си, но после поклати глава.
— Продължава да не вдига.
— Човек не може да го остави сам и за минута. По-лош е и от децата.
Патрик натисна газта още малко. Вече се движеха по отсечката след конната база и Танумсхеде скоро щеше да се появи пред очите им. Попритесни се, докато се спускаха по нанадолнището. Погледна към Йоста и видя, че лицето му е започнало да придобива зеленикав оттенък.
— Не ми харесва, че не можахме да приключим в стопанството. Вярно, оградихме мястото, но пак има опасност работата на експертите да бъде саботирана — измърмори Патрик. — Паула и Мартин на път ли са?
— Да, говорих с Мартин, ще ни чакат в бежанския център. Сигурно вече са там.
Патрик сам се изненада от това колко беше ядосан. Мелберг винаги успяваше да сгази лука по някакъв начин, често надявайки се на някаква лична изгода, но Патрик не можеше да му го позволи точно този път. Не и когато разследваха убийството на дете.
Свиха към бежанския център и той видя Паула и Мартин да чакат на паркинга. Паркира колата до тяхната и щом излезе навън, тръшна вратата една идея по-силно от необходимото.
— Виждали ли сте го? — попита той.
— Не, решихме, че ще е най-добре да ви изчакаме. Но говорихме с управителя. Мелберг явно е отишъл в последната къща.
Паула посочи редицата къщи зад тях.
— Окей, значи просто остава да проверим какви ги е надробил този път.
Патрик се обърна, тъй като чуха няколко коли да приближават паркинга. Това бяха Турбьорн и екипът му, които караха зад тях.
— Защо е поискал и Турбьорн да дойде? — попита Мартин. — Знаете ли нещо? Някой говорил ли е с него?
Патрик изсумтя.
— Не си вдига телефона. Знаем само, че е казал на Турбьорн веднага да тръгва насам. Намерил е нещо и твърди, че е „разкрил проклетия случай като стой, та гледай“.
— Не съм сигурна, че изобщо искам да знам за какво става дума — каза Паула мрачно и кимна към останалите. — Най-добре по-бързо да приключваме с тая работа.
— Да вземаме ли оборудването, или не? — попита Турбьорн.
Патрик се поколеба.
— Да, какво пък, вземете си нещата, Мелберг все пак каза, че е открил нещо.
Той тръгна към посочената къща и махна на Йоста, Паула и Мартин да го последват. Междувременно Турбьорн и хората му се заеха да вадят багажа си от колите.
Хората наоколо ги наблюдаваха. Някои надничаха през прозорците, други бяха излезли пред къщите си. Но никой не попита нищо, просто ги следяха с разтревожени погледи.
Патрик чу женски викове в далечината и се забърза.
— Какво става? — попита той, когато стигна до къщата.
Мелберг стоеше и говореше с една жена. Използваше най-авторитетния си тон, жестикулираше изразително и повтаряше на развален английски:
— No no, cannot go in house. Stay outside.[53]