Сега обаче се обърна към Патрик и каза радостно:
— Колко хубаво, че дойдохте!
— Какво става? — повтори Патрик. — Опитваме да се свържем с теб още откакто се обади на Турбьорн, но не отговаряш.
— Да, едва смогвам, тя е в истерия, а децата пищят, но бях принуден да ги изкарам от къщата, за да не унищожат доказателствата.
— Доказателства? Какви доказателства?
Патрик чу как гласът му преминава във фалцет.
Безпокойството му нарастваше с всяка изминала минута. Искаше му се да хване Мелберг за раменете и да го разтърси, за да разкара самодоволната физиономия от лицето му.
— Получих сигнал — каза Мелберг важно и направи пауза за по-голям ефект.
— Какъв сигнал? — попита Паула и пристъпи към Мелберг. — От кого?
Погледна разтревожено плачещите деца, но Патрик знаеше, че и тя като него иска първо да разбере какво става, преди да предприеме нещо.
— Ами… анонимен сигнал — каза Мелберг. — Че тук има доказателства, които ще ни отведат до убиеца на момичето.
— Вътре в тази къща? Или при хората, които живеят тук? Какво точно ти каза човекът, който се е обадил?
Мелберг въздъхна и заговори бавно и отчетливо, все едно се обръщаше към дете:
— Човекът ми даде ясни инструкции и ме насочи точно към тази къща. Обясни ми точно какво да търся. Но не спомена имена.
— И ти дойде тук? — каза Патрик раздразнено. — Без да ни съобщиш?
Мелберг изсумтя и се опули насреща му.
— Вие бяхте заети с друго, а беше важно да се действа веднага, преди доказателствата да изчезнат или да бъдат унищожени. Това беше обмислено, професионално решение.
— И счете, че не е нужно да изчакаш разрешително за обиск от прокурора? — попита Патрик, който наистина се мъчеше да запази спокойствие.
— Да… — каза Мелберг и за пръв път доби леко несигурен вид. — Сметнах, че това не е необходимо. Взех решението сам, като ръководител на разследването. Важното е да съберем улики и знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи не се налага да чакаме официални разрешения.
Патрик каза бавно:
— Значи, си се доверил на анонимен сигнал и си нахълтал тук, без да се посъветваш с някого другиго. Това ли искаш да ми кажеш? А жената, която живее тук, те е пуснала? Без да задава въпроси?
Патрик погледна към жената, която стоеше малко встрани.
— Не, значи… Знам, че в много страни трябва да покажеш документ и си помислих, че ще е по-лесно, ако и аз направя така…
— Документ? — попита Патрик, без да е сигурен дали наистина иска да чуе отговора.
— Да, тя не знае шведски, нито пък английски, както изглежда. В джоба ми имаше ветеринарно свидетелство за Ернст. Онзи ден го водих на ветеринар, понеже нещо го боли коремът, нали разбираш, и…
Патрик го прекъсна.
— Правилно ли те разбирам? Вместо да ни изчакаш и да извикаш преводач, ти си влязъл без разрешение в дома на травмирано семейство бежанци, като си излъгал, че свидетелството от ветеринаря е разрешително за обиск?
— По дяволите, не ме ли слушаш какво говоря? — викна Мелберг, който беше почервенял като домат. — Важни са резултатите! Намерих нещо! Намерих бельото на момичето! Онова с картинката от „Замръзналото кралство“, за което спомена майка й. Беше скрито зад тоалетната. По него имаше кръв!
Всички млъкнаха. Чуваше се само плачът на децата. След миг видяха някакъв мъж да тича към къщата. Той също ги видя и се забърза още повече.
— What is happening? Why are you talking to my family?[54] — викна мъжът веднага щом се приближи достатъчно, че да могат да го чуят.
Мелберг направи крачка напред, хвана ръката му и я изви зад гърба му.
— You are under arrest.[55]
С периферното си зрение Патрик видя как жената се взира в тях, докато децата продължаваха да пищят. Мъжът не оказа съпротива.
Направи го. Ето я, застанала пред къщата на Мари. Все още не беше сигурна дали постъпва правилно, но напрежението в гърдите й бе продължило да расте.
Сана си пое дълбоко дъх и почука на вратата. В ушите й тропанията прозвучаха като изстрели и тя осъзна колко е напрегната.
Отпусни се.
Вратата се отвори и пред нея се появи Мари. Недостижимата Мари. Тя погледна Сана въпросително, присвивайки красивите си очи.
— Да?
Устните на Сана бяха пресъхнали, а езикът й сякаш бе набъбнал. Прокашля се и произнесе с мъка:
— Аз съм сестрата на Стела.
Мари постоя известно време до вратата, вдигнала вежда. После отстъпи встрани.
— Влез — каза тя и я поведе навътре.
Сана се озова в голяма, просторна стая. Няколко красиви френски прозореца гледаха към кей с изглед към пристанището. Залязващото слънце се отразяваше в морето.