Ерика извади копията на доклада от аутопсията и на снимките, направени след смъртта му. Той лежеше върху бюрото в кабинета си, с чаша уиски до себе си и пистолет в дясната ръка. Лицето му беше обърнато към пистолета, а около главата му се бе събрала голяма локва съсирена кръв. На слепоочието му имаше рана, а очите му бяха широко отворени и изглеждаха като стъклени. Според доклада от аутопсията, беше стоял така около денонощие, преди един от синовете му да го намери.
Според децата му пистолетът бил негов, което се потвърждаваше и от данните в регистъра. Лейф беше подал молба за разрешително за употреба на оръжие, след като на стари години бе започнал да се занимава със стрелба като хоби.
Ерика прелисти документите, за да види дали има балистична експертиза, но не откри такава и сви вежди. Това я притесни донякъде, защото знаеше, че е получила всички материали, свързани със смъртния случай. Или изобщо не бе направен анализ на куршума и пистолета, или докладът беше изгубен. Ерика взе бележника, който винаги държеше близо до себе си, и написа думите „Балистична експертиза“, последвани от въпросителна. Нямаше причина да вярва, че нещо не е както трябва с разследването на самоубийството на Лейф, но мразеше, когато някое парче от пъзела липсва. Може би все пак си струваше да провери. Но Лейф беше умрял преди петнайсет години, така че щеше да й е необходима сериозна доза късмет, за да се свърже с експертите и съдебния лекар, работили по случая.
Във всеки случай трябваше да изчака до утре сутринта. Беше твърде късно, за да се захваща сега. Облегна се на дивана и качи крака върху папките и документите на масата. Виното имаше чудесен вкус и тя си помисли гузно, че след края на лятото ще е най-добре да изкара един месец без алкохол. Знаеше, че лятно време далеч не само тя си търси извинения, за да пие вино, кажи-речи, всеки ден, но това не означаваше, че може да злоупотребява. Не, трябваше й един месец въздържание. Септември. Доволна, че е взела толкова здравословно решение, тя отпи още една глътка и усети как топлината се разлива из тялото й. Зачуди се какво е станало, че Патрик да остане в управлението толкова дълго, но знаеше, че няма смисъл да го пита, преди да се е прибрал.
Отново се наведе напред и погледна снимките на Лейф. Кръвта образуваше червен ореол около главата му. За пореден път се запита защо ли бе отнел живота си. Вярно, разбираше, че човек може да изгуби желание да живее, когато партньорът му си отиде. Но той все пак имаше деца, а и от смъртта на съпругата му бяха минали години. Пък и защо му е било да се захваща със стар случай, ако не е искал да живее повече?
Бил удари волана, докато се отдалечаваха от участъка. Карим седеше мълчаливо до него и гледаше през прозореца. Залезът бе оцветил небето в пурпурно и червено, но Карим виждаше единствено мрака, който сам бе създал. Случилото се днес доказваше, че не може да избяга от вината си. Бог бе видял постъпката му и го наказваше.
Не знаеше колко живота лежат на съвестта му. Хората, които бе издал, бяха изчезнали безследно и никой не знаеше какво е станало с тях. Може би бяха живи. Може би не. Единственото сигурно бе, че половинките и децата им заспиваха разплакани.
Карим бе спасил собствената си кожа, а други бяха платили цената. Как изобщо си бе мислил, че ще може да живее с това? Известно време съзнанието му бе заето с идеята да избягат, да изградят нов дом някъде далеч. Но старият му живот, старата родина, старите грехове все още бяха част от него.
— It’s a scandal, but don’t you worry, I will sort this out for you, okay?[57]
Бил говореше бързо, с глас, пропит от чувства. Карим бе благодарен, че някой му вярва, че някой е на негова страна. Но не заслужаваше такова отношение и не можеше да асимилира думите на Бил. В главата си чуваше единствено една фраза на арабски, която се повтаряше отново и отново: „Кажи ни истината“.
Хлебарките бяха плъзнали по пода. Пъплеха по кървавите петна, останали от предишния обитател на килията. Карим им каза всичко, което искаха. Жертва живота на смели хора за своя собствена изгода.
Когато шведските полицаи казаха, че трябва да ги последва в участъка, дори не му хрумна да възрази. В крайна сметка беше виновен. Виновен пред Бог. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Не заслужаваше нова родина. Не заслужаваше Амина, нито Хасан и Самия. Нищо не можеше да промени това. Не разбираше как бе могъл да се самозалъгва.