— For observation.[59]За миг Карим изглеждаше облекчен, но после отново посърна.
— Къде ще живеят? Казват, че трябва да остана тук още няколко дни, а Амина…
Паула пристъпи напред и придърпа още един стол до леглото.
— Не знам какво мислиш, но предложих децата да живеят при мен, докато оздравееш и те изпишат. Аз… Майка ми е бежанка. Като теб. От Чили. Дошла е в Швеция през седемдесет и трета. Разбира. И аз разбирам. Живея с нея, с двете си деца и… — Паула се поколеба. — С жена си. Но ще се радваме да се грижим за децата ви. Ако си съгласен.
Карим я огледа щателно. Паула зачака мълчаливо оценката му. Накрая той кимна.
— Добре. Нямам кой знае какъв избор.
— Благодаря — каза Паула тихо.
— Видя ли някого вчера вечерта? — попита Патрик. — Или може би си чул нещо? Преди пожара.
— Не — каза Карим и поклати глава. — Бяхме изморени. След… всичко. Отидохме да си легнем и аз веднага заспах. Нито видях, нито чух нещо. Никой ли не знае кой го е направил? Защо някой би искал да ни причини такова нещо? С обвиненията срещу мен ли е свързано?
Патрик не можеше да го погледне в очите.
— Не знаем — каза той. — Но смятаме да разберем.
Сам взе телефона си от нощното шкафче. Майка му не бе дошла да го събуди, както Джеймс все я караше да прави. Събудиха го обаче кошмарите. Преди това се случваше само веднъж, може би два пъти месечно, но сега се будеше всяка нощ, плувнал в пот.
Не си спомняше време, когато да не е бил изплашен, когато да не се е тревожел. Може би затова майка му тичаше през цялото време. Изтощаваше тялото си дотолкова, че да не може да мисли. Искаше му се да може да стори същото.
Лицата от съня все още го измъчваха, така че той се съсредоточи върху дисплея. Джеси му беше писала. Усети как се стопля при самата мисъл за нея. За пръв път в живота си някой го виждаше такъв, какъвто е, без да се стресне от мрака в него.
Беше изпълнен с нещо черно, което набираше сила с всеки изминал ден. Бяха се погрижили за това. Не усещаше тефтера, но знаеше, че е под матрака. Там нямаше да го открият нито майка му, нито Джеймс. Не беше предназначен за чужди очи, единствено за неговите, но за своя собствена изненада бе започнал да се замисля дали да не го покаже на Джеси. Тя беше сломена колкото него. Щеше да разбере.
Никога обаче нямаше да й каже защо всъщност я бе извел с лодката в понеделник. Беше решил никога повече да не мисли за това. Тайната му обаче се връщаше в кошмарите му и се присъединяваше към останалите демони, които го измъчваха. Но това вече беше без значение. Бъдещето беше предначертано в тефтера му. Пътят беше широк и прав, като Highway 66.
Не възнамеряваше да се бои от това, което се крие зад ъгъла. Знаеше, че може да покаже тефтера на Джеси. Тя щеше да разбере.
Днес щеше да й покаже всичко. Всичко, което бе събрал през годините. Беше събрал папките в една торба, която бе оставил до вратата. Писа на Джеси да се видят след половин час и получи отговор „окей“. Облече се бързо и метна раницата си през рамо. Преди да тръгне към вратата с тежката торба, Сам се обърна и погледна към леглото. Струваше му се, че почти може да долови формата на тефтера, който се криеше отдолу.
Преглътна няколко пъти и вдигна матрака.
Джеси отвори вратата и видя усмивката на Сам. Тази, която той сякаш пазеше само за нея.
— Здрасти — каза тя.
— Здрасти.
Носеше раница, а в ръката му имаше торба.
— Всички тия неща не ти ли тежат, докато караш?
Сам сви рамене.
— Не беше проблем, по-силен съм, отколкото изглеждам.
Той остави раницата и торбата пред вратата и прегърна Джеси. Вдиша аромата на косата й, която беше току-що измита. Тя се наслади на усещането, че на Сам му харесва как мирише.
— Донесох някои неща — каза той и отнесе багажа до голямата кухненска маса, върху която започна да реди материалите. — Обещах да ти покажа повече. За майките ни и за разследването.
Джеси погледна джобовете и папките. Бяха обозначени с „Математика“, „Шведски“ и други подобни надписи.
— Джеймс и мама си мислят, че са неща за училище — каза Сам и седна на един стол. — Така можех да събирам материали, без да ме усетят.
Джеси седна до него и заедно отвориха папката с надпис „Математика“.
— Как си се сдобил с всичко това? — попита тя. — Имам предвид освен от интернет.
— Най-вече от вестникарския архив в библиотеката.
Джеси видя снимка на Мари и на майката на Сам, Хелен. Бяха взети от училищния им албум.
— Представяш ли си, били са по-млади, отколкото сме ние сега — каза тя.