Но ето че сега той се усмихваше широко и обясняваше на доктор Бруршон колко способна болногледачка е Елин. Брита я погледна злорадо, след което се хвана за главата и нададе вой:
— Пребен, отново ми е лошо…
Тя протегна ръка и той се втурна към леглото, докато Елин гледаше отстрани.
— Мога ли да направя нещо? Чу какво каза докторът. Почивка и бульон. Да помоля ли Елса да приготви малко бульон?
Брита кимна.
— Не че имам какъвто и да е апетит, но за детето ни ще е най-добре да опитам. Но не искам да ме оставяш. Кажи на Елин да говори с Елса и да ми донесе бульон. Тя с радост ще го направи, защото ще иска малкият й племенник или племенничка да се роди в отлично здраве.
— Разбира се, Елин ще отиде при Елса — каза Пребен. — Но аз трябва да изпратя доктор Бруршон, както подобава, и после ще се върна при теб.
— Не, не, мога и сам да се оправя — засмя се докторът и тръгна към изхода. — Погрижете се за майката. Аз съм доволен, че си свърших работата.
— Добре тогава — каза Пребен и кимна, хванал с две ръце дланта на Брита.
Погледна Елин, която все още стоеше като вцепенена на вратата.
— Елин веднага ще се погрижи, Брита трябва да следва заръките на доктора.
Тя кимна и сведе поглед.
Трябваше да впери поглед в обувките си, за да не заплаче. Не можеше да гледа радостта на Пребен и триумфалната физиономия на Брита нито миг повече. Ако го стореше, щеше да се разпадне. Обърна се рязко и тръгна към кухнята.
Стопанката беше трудна и имаше нужда от бульон. А всемогъщият Бог се смееше на бедната, глупава Елин.
Понеже не беше съвсем сигурна как следва да се облече за изложбата, Ерика реши да не рискува и избра чифт прости бели шорти и бяла блуза. Беше оставила децата при Кристина, иначе никога не би проявила куража да се облече в бяло. Ако бе научила нещо като майка на три деца, то беше, че белите дрехи действат като неустоим магнит за мърляви детски ръчички.
Провери отново часа, посочен в поканата, която получи от Виола, макар че в действителност беше ненужно, защото към малката галерия срещу „Стура Хотелет“ се бе запътила върволица от хора. Щом влезе вътре, Ерика се огледа. Помещението беше светло и просторно. Картините на Виола красяха стените, а на една маса в ъгъла имаше чаши шампанско и вази с цветя, донесени от приятели и познати. Ерика веднага се почувства малко глупаво. Може би и тя трябваше да вземе нещо?
— О, Ерика, колко се радвам, че дойде!
Виола се отправи към нея с голяма усмивка.
Беше поразително стилна. Носеше тъмносин кафтан, а сивата й коса беше вдигната на кок. Ерика винаги се бе възхищавала на хора, които могат да си сложат кафтан и да изглеждат естествено. Няколкото пъти, когато беше пробвала да носи такава дреха, се бе чувствала, все едно отива на маскарад, облечена като Томас Ди Лева[61]. Но Виола изглеждаше изключително.
— Ето, вземи си шампанско, нали няма да караш днес? — каза художничката и поднесе една чаша на Ерика.
Тя преговори плановете си за деня, установи, че в тях не влиза шофиране, и взе чашата.
— Разгледай — подкани я Виола — и ако нещо ти хареса, кажи на сладкото момиче ей там и тя ще отбележи картината с една от онези червени точки. Това е внучка ми, между другото.
Виола посочи момиче в късния пубертет, което чакаше в готовност до вратата, с лента червени лепенки в ръка. Изглежда, вземаше задачата си присърце.
Ерика заразглежда спокойно картините. Вече имаше залепени няколко червени точки и това я зарадва. Харесваше Виола. Картините й също. Нямаше познания по изкуство и й беше трудно да разбере или да бъде грабната от творба, която не изобразява нещо конкретно. Но Виола рисуваше красиви акварели със съвсем разпознаваеми мотиви, главно хора и всекидневни ситуации. Ерика се спря пред една картина на руса жена, която месеше хляб. По лицето й имаше брашно, а в устата й цигара.
— Майка ми. Всички картини от изложбата изобразяват хора, които са означавали нещо за мен. Предпочетох да ги нарисувам в ежедневна обстановка, така както си ги спомням, а не в някакви нагласени пози. Майка ми постоянно беше в кухнята. Обичаше да пече, най-вече хляб. Всеки ден ядяхме пресен хляб, но сега се чудя колко ли никотин сме погълнали, като се има предвид, че мама винаги пушеше като комин, докато месеше тестото. Но по онова време хората не се замисляха за такива неща.