— Била е красива — каза Ерика и наистина го мислеше.
Жената на картината имаше същото пламъче в очите като дъщеря си и Ерика предположи, че много са си приличали на една възраст.
— Да, тя беше най-красивата жена, която познавах. И най-забавната. Ще се радвам, ако съм била наполовина толкова добра майка на децата си, колкото беше тя.
— Сигурна съм, че е така — каза Ерика, като й беше трудно да си представи нещо друго.
Някой потупа Виола по рамото и тя се извини.
Ерика остана пред портрета на майка й. Картината я караше да изпитва смесени чувства. Радваше я, защото Ерика пожелаваше на всички хора майка, която да излъчва толкова топлина, но също така я натъжаваше, защото тя и Ана далеч не бяха изпитвали подобно нещо като малки. Никога не бяха имали майка, която пече хляб, усмихва се, прегръща децата си и им казва, че ги обича.
Стана й гузно. Беше се заклела, че ще бъде пълна противоположност на Елси. Че винаги ще е до децата и ще бъде топла, забавна и любвеобилна. Но ето че сега отново бе излязла по работа и за кой ли път бе уредила някой друг да ги гледа. Но все пак ги даряваше с много любов, а и те обичаха да ходят при баба си и при леля Ана и братовчедите. Нищо не им липсваше. Пък и ако не можеше да работи, Ерика нямаше да бъде себе си. Обичаше както децата, така и работата си.
Продължи бавно покрай редицата картини, като отпиваше от шампанското си. В галерията беше хладно и приятно. Бяха се събрали много хора, но без да е претъпкано. От време на време чуваше някой да прошепва името й, а няколко жени сръчкаха приятелките си с лакът. Все още й беше трудно да свикне с това, че хората я разпознават и я възприемат като някаква знаменитост. Засега все пак успяваше да избягва най-опасните капани. Не ходеше по филмови премиери, не се бореше със змии и плъхове във „Форт Бояр“, не беше говорила в „Ъгълът на Хелениус“[62], нито бе участвала в „По релси“[63].
— Ето го татко — каза глас до нея и Ерика се стресна.
Виола бе застанала от лявата й страна и сочеше голяма картина, окачена по средата на една от стените. Тя също беше красива, но излъчваше съвсем различно усещане. Ерика опита да го опише с една дума и се спря на меланхолия.
— Татко, седнал зад бюрото си. Така съм го запомнила, той вечно работеше. Като малка ми беше трудно да го проумея, но сега го разбирам и уважавам. Той страстно обичаше работата си, което беше едновременно проклятие и благословия. С годините тя го изяде…
Виола остави изречението да виси във въздуха. После се обърна рязко към Ерика.
— Вярно, извинявай. Помолих те да дойдеш, защото имам нещо за теб. Намерих един стар календар на татко. Не знам дали ще ти е от някаква полза, понеже той изписваше всичко със съкращения, но може би все пак ще ти е интересно да го видиш. Нося го с мен, ако го искаш.
— Да, благодаря, ще се радвам да го погледна — каза Ерика.
Въпросът защо Лейф бе променил позицията си толкова драстично не спираше да я тормози и тя по някакъв начин трябваше да намери отговор. Може би календарът му щеше да й даде някакви нови насоки.
Виола се върна с опърпан и захабен календар.
— Ето. Можеш да го задържиш — каза тя, подаде го на Ерика и посочи сърцето си. — Татко е тук. Мога да го извикам в спомените си винаги, когато поискам. Седнал зад бюрото си.
Тя сложи ръка на рамото на Ерика, след което се отдалечи. Ерика се загледа в картината и след малко отиде при момичето с червените лепенки.
Калил седеше на стол в ъгъла на стаята и гледаше възрастната, леко прегърбена жена, която подаваше одеяла на Аднан. Не можеше да забрави как Карим бе изнесъл Амина от къщата. Как димяха ръцете му. Как бе крещял, докато Амина плашещо мълчеше.
Бил, учителят им по шведски Стюре, както и няколко души, които Калил не познаваше, се появиха с колите си на сутринта. Очевидно Ролф и Бил ги бяха повикали. Бил размахваше ръце и говореше бързо на странната си смесица от шведски и английски. Сочеше автомобилите, но никой не смееше да се качи, преди Калил, Аднан и още няколко души, които ходеха на уроците по ветроходство, да дадат пример.
Спогледаха се въпросително, когато пристигнаха пред червената къща в другия край на Танумсхеде. Какво се очакваше да стане? Но през последния половин час хората започнаха да прииждат. Калил и останалите гледаха безмълвно как кола след кола завиваха към паркинга пред големия общински дом. Хората носеха одеяла, термоси с кафе, детски дрехи и играчки. Някои просто им даваха вещите и си отиваха, а други оставаха и си приказваха с тях, доколкото можеха.
Къде се бяха крили тези шведи досега? Те се усмихваха, говореха, питаха ги за имената на децата им, носеха храна и дрехи. Калил нищо не разбираше. Аднан отиде до него и вдигна вежди въпросително. Калил просто сви рамене.