Така ли беше? Джеси не бе сигурна, но Вендела разпери ръце.
— Добре тогава — каза тя. — Скачай на колелото и да тръгваме!
Джеси отиде да вземе колелото. То влизаше в наема за къщата и изглеждаше скъпо и красиво, което я зарадва донякъде, щом видя впечатления поглед на Вендела.
— Колко добре си живеете! — каза тя, когато потеглиха към Хамнгатан.
— Благодаря! — викна Джеси и усети пърхане в стомаха си.
Вендела беше толкова… перфектна. Джеси би убила, само и само да може да обуе толкова къси дънкови панталонки.
Минаха през площада, където се бе събрала навалица. Джеси мерна Мари зад камерите. Разговаряше с режисьора. Йорген. Мари понякога го споменаваше.
На Джеси изведнъж й хрумна нещо.
— Майка ми е там — викна тя. — Искаш ли да ви запозная?
Вендела не я погледна.
— Ако е окей, предпочитам да отидем у нас и да прекарам малко време с теб. Надявам се да не е неучтиво…
Джеси усети как сърцето й прескача. За пръв път, ако не се смята Сам, някой не се интересуваше коя е майка й. Де да беше и той тук. Щеше да види, че Вендела е искрена.
Докато въртеше педалите нагоре по стръмната и дълга Галербакен, я обзе някакво чувство, което не можеше съвсем да идентифицира. Сигурно това представляваше щастието.
Сана отключи външната врата. Главата я болеше, може би дори повече от обикновено. Отиде до мивката в кухнята и си наля голяма чаша вода. По принцип обичаше да яде сред цветята в магазина, но днес бе забравила да си вземе кутия с храна, така че не й оставаше друго, освен да се прибере. Корнелия можеше да се справи сама за един час.
Доплака й се, когато отвори хладилника. Освен консерва доматено пюре и бурканче горчица, вътре имаше само няколко тъжни зеленчука, които вече определено не бяха годни за консумация.
Знаеше какво я тормози. Мислите за Мари и Хелен, за Стела и малката Неа. За сянката в гората. Онази, от която се страхуваше. Снощи отново я споходиха мислите за мъжа, който бе дошъл да я разпитва за сянката, за човека, с когото си бе играла Стела. Дали Сана го излъга? Не си спомняше. Не искаше да си спомня. После той изчезна и вместо него в сънищата й се появи момичето със зелените очи.
Поне мъжът не се бе върнал да й задава още въпроси.
Сепна се, когато чу приближаващите се тънки момичешки гласове. Вендела рядко си беше у дома, обикновено се мотаеше с двама от съучениците си и в момента определено не общуваше с момичета. Сега, както обикновено, мина напряко през поляната с колелото си, само че този път я придружаваше едро русо момиче.
Сана сбърчи чело. В девойката имаше нещо познато, но не можеше да определи какво точно. Сигурно беше някое от момичетата, с които Вендела се виждаше като по-малка. Сана така и не смогваше да запомни всичките й приятели.
— Здрасти! — каза Вендела. — Ама ти тук ли си?
— Не, няма ме — каза Сана и веднага съжали.
Тя трябваше да е по-зрялата от двете, но Вендела изглеждаше толкова разочарована, когато я видя.
— Здравей! — каза едрото момиче и й подаде ръка. — Казвам се Джеси.
— Сана, майката на Вендела — каза тя и се вгледа в Джеси.
Да, познаваше я. Дали не беше дъщерята на една учителка, или пък момичето, което живееше в края на улицата и с което Вендела си играеше като малка? В крайна сметка попита направо:
— Ти коя от приятелките на Вендела си? Станахте толкова много, че вече не мога да ви запомня.
— Мамо…
— Отскоро живея тук — каза Джеси. — Майка ми е тук по работа и ще останем известно време.
— Аха, колко хубаво.
Сана можеше да се закълне, че я е виждала.
— Да се качим в стаята ми — каза Вендела, която вече беше преполовила стълбите.
— Приятно ми беше да се запознаем — каза Джеси и я последва.
Затвори се врата и скоро отгоре с пълна сила зазвуча музика. Сана въздъхна. Дотук със спокойния й обяд.
Отвори камерата и огледа кутиите вътре. Положението тук беше малко по-обнадеждаващо. В една кутия в дъното намери половин пакет кълцано телешко със зеленчуци. Извади тиган и изсипа месото вътре заедно със солидна бучка масло.
Малко след това седна на масата с чаша кафе и погледна замислено към горния етаж, откъдето кънтеше някаква танцувална музика. Къде беше виждала това момиче?
Взе един жълт вестник, който стоеше на масата, и го разлисти. „Веканс Ню“[64]. Някакъв боклук, който Вендела упорито носеше вкъщи. Страница след страница с безсмислени новини за безсмислени знаменитости. Обърна на следващата страница и видя усмихнато лице. Мари. И изведнъж разбра кое беше момичето.