И сигурно беше така.
— Обичам те — каза задъхано.
Тя помълча известно време. Погледна го несигурно. Като че се чудеше дали думите наистина се отнасят за нея. После се усмихна с прекрасната си, красива усмивка.
— И аз те обичам, Сам.
— Здравей, Кристина! — каза Ерика може би твърде радостно.
Естествено, усещаше ефекта от шампанското. Напомни си, че трябва да се стегне. За всеки случай беше дъвкала ментолова дъвка през целия път до дома и като дъхна в дланта си, не усети какъвто и да било мирис на алкохол.
— Аха, виждам, че си си пийнала? — каза Кристина, щом се появи в антрето.
Ерика въздъхна. Свекърва й имаше обоняние като на ловджийско куче. Не знаеше защо Патрик не я вика, когато трябваше да проследят някоя следа.
— А, почерпиха ме една чаша на изложбата — каза тя.
— Една чаша… — изсумтя Кристина и се върна в кухнята.
Оттам се носеше прекрасна миризма.
— Както обикновено, в хладилника ви имаше само ужасни храни с много „Е“-та и кой знае какви отрови. На децата скоро ще им поникнат опашки, ако я карат на такава диета. Малко домашно приготвена храна от време на време всъщност…
Ерика спря да я слуша и вместо това отиде до фурната и отвори капака. Лазанята на Кристина. Четири тавички, за да се напълни камерата.
— Благодаря — каза тя и прегърна спонтанно свекърва си.
Кристина я погледна смаяно.
— Определено повече от една чаша… — заключи тя, свали престилката си, окачи я и отиде в антрето, без да спира да говори. — Децата могат да хапнат, когато е готово яденето. Играха си мирно, с изключение на малък инцидент с едно камионче, но с Мая се справихме. Малката е толкова мила и сладка, също като Патрик, когато беше на нейната възраст. Никога не вдигаше врява, можеше да седи на пода с часове и да си играе сам… Сега обаче трябва да бързам, има толкова неща за уреждане преди сватбата, а Гунар не ми е от кой знае каква полза. Иска да помогне, но не се получава, така че най-добре да се заема лично. А и ми се обадиха от „Стура Хотелет“ и настояха още утре сутринта да отида и да избера сервиза, който ще използват за вечерята. Колко съм наивна, мислех си, че имат само един вид, но очевидно нищо около тази сватба не може да бъде просто и човек трябва да върши всичко сам. Имам среща там в дванайсет, но се надявам всичко да приключи бързо. Помолих ги да ми пратят снимки, но изглежда е абсолютно наложително да ги видя на място. Ще получа инфаркт още преди всичко да е приключило…
Кристина въздъхна. Обуваше си обувките с гръб към Ерика и не видя широката й усмивка. Ана вече си беше свършила работата.
Ерика махна на Кристина и отиде при децата във всекидневната. Стаята беше необичайно подредена и Ерика почувства смесица от благодарност и срам. Естествено, чувстваше се неловко — майката на Патрик очевидно смяташе, че къщата им се нуждае от разтребване, но пък знаеше, че има неща, които са по-важни от подредения дом. Да, приятно й беше всичко да е в ред, но това определено заемаше трето място след нуждата да работи и да бъде майка. Освен това трябваше да бъде и съпруга, а от време на време може би дори да бъде просто себе си. И за да се справя, понякога си позволяваше да гледа „Д-р Фил“[65], вместо да чисти и шета. Но може би точно това, че понякога оставяше животът около нея просто да си тече, я спираше да не прегори, както се случваше с толкова много хора.
Готварският часовник звънна и тя отиде в кухнята, за да извади лазанята. Коремът й изкъркори шумно. Ерика повика децата, подреди ги около масата и сервира четири големи, благоуханни порции за тях и за себе си. Беше чудесно да си поприказва с децата, те имаха да споделят купища размишления и, както винаги, имаха хиляда и един въпроса. Ерика вече се беше научила, че „защото“ не е достатъчен отговор.
След вечеря децата веднага продължиха игрите си, така че тя разтреби кухнята и пусна кафеварката. Пет минути по-късно вече най-после можеше да разгледа календара, който бе получила от Виола. Седна и започна да го прелиства. Беше пълен със ситни заврънкулки и записки. Трудно й беше да разчете старомодния почерк, а и казаното от Виола беше вярно — баща й беше използвал предимно съкращения. Но Ерика бързо установи, че Лейф, изглежда, си беше отбелязвал почти всичко, случило се през деня, от работните срещи до метеорологичните особености. Делници и празници, ден след ден, всичко беше вписано в календара със синьо мастило. Но в един момент бележките изведнъж спираха. Ерика погледна датата на последната. Беше от деня на смъртта му.