Нещо й казваше, че скоро ще разбере кой се крие зад инициалите „SS“.
Ерика спря на големия чакълест паркинг. Огледа се и тръгна към една розова арка, която, както изглежда, служеше за вход. Магазинът се намираше на десет минути от Фелбака, но Ерика никога не бе имала повод да го посети. Интересът й към градинарството беше несъществуващ. След смелите й опити да се грижи за една орхидея, която получи от Кристина, Ерика се отказа от всякакви планове да придобие градинарски умения. Ето защо техният двор приличаше по-скоро на детска площадка, пък и тя не мислеше, че има цветя или храсти, които биха преживели дивите набези на близнаците.
Сана я видя и свали покритите си с пръст ръкавици, докато вървеше към нея. Бяха се засичали из Фелбака през годините и се поздравяваха, както правят хората в малките градчета, където всички знаеха кой кой е, но сега за пръв път щяха да си говорят на четири очи.
— Здравей — каза Сана и подаде ръка. — Да седнем в градината, Корнелия ще наглежда магазина.
Тя се отправи към малък комплект кокетни, бели градински мебели, обградени от рози и храсти. Мебелите също бяха за продан и Ерика леко се стресна, щом погледна табелката със сумата. Цената очевидно беше за туристи.
— Време беше да се срещнем — каза Сана и се вгледа в Ерика, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
Ерика се смути леко от недоверчивия й поглед, но беше свикнала да я посрещат скептично. Близките на жертвите обикновено се сблъскваха с твърде много хора, които търсеха сензации и ги налазваха като хиени, щом надушеха трагедията. Сана имаше всички основания да подозира, че и Ерика може да е една от тях.
— Знаеш, че пиша книга за случая „Стела“ — каза тя и Сана кимна.
Ерика изпита спонтанна симпатия към нея. В Сана имаше някаква сила, нещо земно и стабилно. Не носеше грим, а светлата й коса беше прибрана в практичен кок. Ерика предположи, че тя е от хората, които се гримират крайно пестеливо дори за тържествени събития. Дрехите й бяха удобни — високи ботуши, дънки и свободна дънкова риза. В нея нямаше нищо фриволно, нищо повърхностно.
— Какво е отношението ти към проекта ми? — попита Ерика, хващайки бика за рогата.
Това често беше ключовият въпрос по време на интервюта — какво изобщо смятаха хората за появата на една такава книга?
— Нямам нищо против — каза Сана. — Нито пък искам нещо такова. Просто съм… неутрална. За мен няма значение. Стела не е книгата. А и вече толкова време живея със случилото се, че написаното няма да промени нищо.
— Ще опитам да й отдам заслуженото — каза Ерика. — И бих оценила помощта ти. Искам да създам колкото се може по-жив образ за читателите. А ти си човекът, който най-добре може да опише Стела.
Ерика извади мобилния телефон от чантата си и го вдигна пред Сана.
— Окей ли е да записвам?
— Да, разбира се — отвърна Сана и я погледна сериозно. — Какво искаш да знаеш?
— Разкажи ми със собствени думи — каза Ерика. — За Стела, за семейството ти. И ако можеш, за това как самата ти си преживяла случилото се.
— Оттогава минаха трийсет години — каза Сана твърдо. — Животът продължава. Гледам да не мисля твърде много за станалото, тъй като миналото може лесно да погълне настоящето. Но ще опитам.
Разговорът продължи два часа. Колкото повече говореше Сана, толкова по-реални измерения придобиваше Стела в представите на Ерика. Вече не беше само жертвата, за която бе чела в статиите и материалите от разследването. Виждаше я като истинско, живо четиригодишно момиче, което е обичало да гледа „Пет мравки са повече от четири слона“ и да спи до късно сутрин, и да не иска да си ляга вечер. Обичало е сутляш със захар, канела и „маслена дупка“[73], искало е да връзва косата си на две опашки, не на една, обичало е нощем да се мушка в леглото на кака си и е кръстило всяка една от луничките си. Любимата й била тази по средата на носа й. Казвала се Хюберт.
— Понякога беше истинска напаст, но в същото време беше най-забавният човек, с когото да си прекарваш времето. Често ми лазеше по нервите, защото беше истинска малка клюкарка. Най обичаше да се промъква и да подслушва хората, след което тичаше да разкаже всичко на всички, заради което понякога ми се искаше да я удуша.
Сана замълча рязко. Изглежда, съжаляваше за избора си на думи. После си пое въздух и продължи:
— Редовно ми възлагаха да я търся в гората. Но никога не ходех много навътре. Струваше ми се зловещо. Но Стела не се боеше. Обичаше гората. Хукваше натам винаги, когато й се удадеше възможност и никой не я наблюдаваше. Може би затова ни беше толкова трудно да приемем, че в действителност й се е случило нещо. Стела изчезваше толкова често, но винаги се връщаше. И то не благодарение на мен, аз само се правех, че я търся. Прекарвах в гората достатъчно дълго време, че да заблудя мама и татко, но всъщност просто сядах под големия дъб зад къщата, на петдесетина метра навътре в гората, и чаках. И рано или късно тя се прибираше. Винаги. Без последния път.
73
Старомоден начин за сервиране, при който по средата на порцията се оформя дупка, в която се слага масло и евентуално мед. — Б. пр.