— Хлапета? С картечни пистолети? — каза Патрик.
Джеймс въздъхна.
— Да, днешната младеж… Накъде отива този свят?
— Ти шегуваш ли се с мен? — каза Патрик и се подразни на самия себе си, задето позволяваше на Джеймс да го изкарва от кожата.
Като цяло, се стараеше да подхожда без предубеждения, но му беше трудно с такива хора: арогантни мачовци, абсолютно убедени, че обществото трябва да се ръководи от закона за естествения подбор.
— Естествено, че не — каза Джеймс и се усмихна още по-широко.
Патрик не разбираше. Бяха претърсили цялата къща, но намериха единствено трите оръжия, регистрирани на името на Джеймс. В същото време знаеше, че той лъже и че някъде държи още оръжия. И не му се вярваше да са някъде далеч. Джеймс сигурно искаше да са му под ръка, но не можаха да открият къде са. Освен къщата провериха и малката барака, която служеше за съхранение на градински инструменти. Нямаше много други места, където да търсят, но Джеймс би могъл да ги е скрил някъде наблизо. Проблемът беше, че не можеха да обиколят цялата гора.
— Лейф Хермансон се е свързал с теб на трети юли, денят, когато е умрял.
— Както ви казах и по-рано, нямах каквито и да е отношения с Лейф Хермансон. За него знам единственото, че той отговаряше за разследването на убийството, в което бе обвинена жена ми.
— Обвинена и обявена за виновна — каза Патрик, най-вече за да види реакцията му.
— Да, въз основа на признание, от което се е отрекла — отвърна Джеймс.
Изглежда, темата не разпали емоции в него, погледът му все така не трепваше.
— Но защо ще си признава, ако е невинна? — продължи Патрик.
Джеймс въздъхна.
— Била е дете, била е объркана и са я притиснали да каже нещо, което не е вярно. Но какво общо има всичко това? Какво става? Откъде този внезапен интерес към оръжията ми? Знаете какво работя, оръжията са част от живота ми, не е особена изненада, че имам няколко.
— Притежаваш колт М1911 — каза Патрик, без да отговори на въпроса му.
— Да, така е — каза Джеймс и кимна. — Бижуто в колекцията ми. Легендарен пистолет. Имам оригиналния модел, не някое от по-късните копия.
— Зарежда се с куршуми с плътна метална обвивка, четиридесет и пети калибър ACP[75], нали?
— Знаеш ли изобщо какво означава това? — попита Джеймс.
Патрик преброи до десет и отвърна спокойно:
— И в полицейската академия караме оръжеен курс.
Не смяташе да си признае, че всъщност беше принуден да зададе на Турбьорн доста въпроси относно куршума.
— Е не, в големите градове все имат някаква представа, но тук в провинцията старите зазубрени познания бързо ръждясват — каза Джеймс.
Патрик го игнорира.
— Не отговори на въпроса ми. Така ли е?
— Да, така е. Пише го още в първия урок от учебника.
— Откога притежаваш оръжието?
— О, отдавна. Това е първият ми пистолет. Получих го от баща си, когато бях на седем.
— Значи, си добър стрелец? — попита Патрик.
Джеймс се изпъчи.
— От най-добрите.
— Колко стриктно следиш оръжията си? Възможно ли е някой да е взел някое от тях без твое знание? Докато си бил в командировка, например?
— Винаги знам къде са оръжията ми. Защо се интересувате от моя колт? И от Лейф? Ако си спомням правилно, той се самоуби преди доста години. Съпругата му беше починала от рак или нещо такова…
— А, може би не си чул? — каза Патрик.
Усети известно задоволство, тъй като за миг му се стори, че в погледа на Джеймс се прокрадна несигурност.
— Какво да съм чул? — попита Джеймс, а интонацията му беше толкова равнодушна, че Патрик се зачуди дали не си е въобразил.
— Изровихме го.
Нарочно остави изречението да виси самотно във въздуха. Джеймс се умълча, но после се поизправи и каза:
— Изровили сте го?
Сякаш не разбираше какво се има предвид. Патрик осъзна, че се опитва да спечели време.
— Да, получихме нова информация — каза той. — Така че отворихме гроба. Оказа се, че не е било самоубийство. Няма как да се е застрелял с оръжието, което е държал в ръка, когато е намерен.
Джеймс мълчеше. Все още гледаше арогантно, но Патрик усещаше, че самоувереността му е поддала. Струваше му се, че долавя уязвимост, малка пробойна, и реши да се възползва.
— Освен това получихме сведения, че си бил в гората в деня, когато малката Стела е била убита — каза той, след което се поколеба и каза нещо толкова преувеличено, че спокойно можеше да се нарече лъжа: — Имаме свидетел.
Джеймс не реагира, но на слепоочието му пулсираше малка вена. Изглежда, обмисляше как да постъпи.