— Не. Не, нямам нужда от нищо.
Патрик имаше чувството, че това изречение има по-широк смисъл. С Паула се спогледаха и той видя, че тя е останала със същото усещане. Бяха получили отговори. Но имаха и нови въпроси.
Карим погледна през прозореца на автомобила. Буцата в стомаха му нарастваше с всеки изминат метър. Копнееше да види децата си, но същевременно се ужасяваше от срещата с тях. Не можеше да поеме и тяхната мъка, неговата собствена беше твърде голяма.
Бил прояви добрината да го вземе от болницата и Карим оценяваше това, наистина, но все още нямаше сили да разговаря с него. Бил опита да завърже разговор, но след няколко минути се отказа и остави Карим да седи и да гледа през прозореца. Когато пристигнаха, Бил погледна превързаните му ръце и го попита дали има нужда от помощ. Карим каза, че е достатъчно да сложи чантата на рамото му. В момента нямаше да издържи на твърде много съболезнователни погледи.
Жената, която отвори, не приличаше на шведка. Явно беше майката на Паула, полицайката, която предложи да му помогне. Беше избягала от Чили през 1973-а. Как ли й се струваше Швеция? Дали и нея бяха гледали по същия начин, дали я бяха посрещнали със същата подозрителност и омраза? Но тогава времената са били други.
— Татко!
Хасан и Самия се затичаха към него. Хвърлиха се на врата му и едва не го събориха с общата си тежест.
— They missed you[78] — каза жената, усмихвайки се с цялото си лице.
Още не се бяха поздравили, но Карим имаше нужда първо да поеме мириса на децата, на Амина, да потърси чертите й в лицето на дъщеря си и в очите на сина си. Те бяха всичко, което му бе останало, но също така му напомняха болезнено за това, което беше изгубил.
Накрая ги пусна и се изправи. Те изтичаха обратно във всекидневната и седнаха на дивана до едно малко момче с одеялце в скута и биберон в устата, което ги гледаше срамежливо, но и любопитно.
Карим остави чантата си и се огледа. Апартаментът беше светъл и приятен, но той се почувства изгубен и не на място. Къде щеше да отиде? С децата бяха сами, нямаха дом. Липсваха им дори неща от най-първа необходимост. Бяха зависими от милостинята на хора, които не ги искаха тук. Ами ако ги изхвърлеха на улицата? Беше виждал просяците, които седяха пред магазините, с криво надписани картонени табели и празни, безразлични погледи зад протегнатите напред ръце.
Негова отговорност беше да се погрижи за децата. Беше направил всичко по силите си, за да им осигури безопасност и по-добро бъдеще. Сега обаче беше тук. В антрето на непознати хора, останал без нищичко. Не издържаше повече.
Сви се на пода и заплака. Знаеше, че децата ще се стреснат, не биваше да ги плаши, трябваше да бъде силен пред тях, но чисто и просто нямаше сили.
Усети тежестта на нечии ръце върху раменете си. Жената го прегърна и топлината й размрази ледените кубчета в гърдите му, които стояха там още откакто напусна Дамаск. Потиснатите чувства се отприщиха и той остави жената да го люлее в прегръдките си.
Копнежът по дома беше като острие, а разкаянието разкъсваше на парчета всяка надежда за по-добър живот. Карим беше корабокрушенец.
— Ехо?
Мартин спря рязко, щом видя кой стои до рецепцията. Забеляза развеселен, че като никога дори Аника не знаеше какво да каже и просто се взираше мълчаливо в Мари Вал.
— С какво можем да ти помогнем? — попита Мартин.
Мари се поколеба. Обичайната й напереност я нямаше и тя всъщност изглеждаше малко несигурна. Отиваше й, помисли си Мартин. Така изглеждаше по-млада.
— Някой на снимачната площадка каза, че сте задържали Хелен. За убийството на онова момиче. Аз… трябва да говоря с човека, който отговаря за случая, това не може да е вярно.
Тя тръсна глава и лъскавата й руса коса, накъдрена в скъпоструваща прическа, падна пред лицето й. С периферното си зрение Мартин видя как Аника продължава да зяпа. В участъка рядко се появяваха филмови звезди. А като се замислеше, това вероятно се случваше за пръв път.
— Можеш да говориш с Патрик — каза той и й кимна да го последва.
Спряха пред отворената врата на кабинета и Мартин почука.
— Патрик. Един човек иска да говори с теб.
— Може ли да почака? — каза Патрик, без да вдигне поглед от документите пред себе си. — Трябва да напиша протокол от разпита, а след това…
Мартин го прекъсна.
— Мисля, че би искал да проведеш този разговор.
Патрик вдигна глава. Щом видя Мари, клепачите му се повдигнаха леко, което бе единственият израз на изненадата му. Изправи се и каза:
— Разбира се. Мартин, ще дойдеш ли с нас?