— Аз?
— Да, ти — каза Патрик и отпи две глътки.
— Никога не ми предлагаш. Обикновено питаш Мартин. Или Йоста. Или Паула…
— Да, но сега питам теб. Ти се добра до тази информация. Аз вероятно нямаше да постъпя като теб, но се получи. Така че бих се радвал да дойдеш с мен.
— Да, по дяволите, разбира се, че ще дойда — каза Мелберг. — Може да имаш нужда от човек с опит.
— Абсолютно — каза Патрик и се засмя, но после придоби сериозно изражение. — Слушай, Паула ми разказа за Карим и апартамента. Исках само да ти кажа, че си постъпил чудесно.
Той вдигна чаша.
— Е — каза Мелберг и отвърна на наздравицата. — Рита настоя. Знаеш какво казват: Happy wife, happy life.[79]— Hear, hear![80] Отново чукнаха чаши. Патрик смяташе тази вечер да се отпусне и да си позволи да се позабавлява малко. Отдавна не му се беше случвало.
Бохуслен, 1672
Майстор Андерш взе бутилката алкохол и махна тапата, а Елин започна да се моли. Подозираше, че Бог я е изоставил, но не можеше да спре да му се моли.
Студената течност се стече по гърба й и тя настръхна. Знаеше обаче какво ще последва. Вече не се въртеше и съпротивляваше, така само сваляше кожата от китките си. Пое си дълбоко дъх, щом чу звука от огнивото и усети мириса на огън. В следващия миг я запалиха и Елин изкрещя с цяло гърло.
Когато огънят изгасна, тя просто скимтеше. Усети как безсъзнанието се задава и милостиво притъпява сетивата й. Висеше от тавана като парче месо. Човешкото в нея постепенно я напускаше. Можеше да мисли единствено за болката и за дишането си.
Вратата се отвори и Елин предположи, че Ларш Хиерне се е върнал, за да провери дали е готова да си признае. Нямаше да издържи още дълго.
Гласът обаче принадлежеше на другиго. Беше глас, който познаваше твърде добре.
— Пресвета Богородице! — възкликна Пребен и в гърдите на Елин се загнезди мъничка надежда.
Той трябваше да омекне, като я види така, нали? Гола, осквернена и подложена на най-ужасни мъчения.
— Пребен — успя да каже Елин и опита да се обърне към него, но веригата я завъртя на другата страна. — Помогни… ми.
Гласът й секна, но тя знаеше, че я е чул. Пребен дишаше накъсано, но не продумваше. Накрая, след твърде дълга тишина, той каза:
— Тук съм като викарий на Елин. Дошъл съм да й кажа да признае престъплението, за което е осъдена. Ако Елин признае вещерските си деяния, ще може да изкупи греховете си. Обещавам лично да се погрижа за погребението й. Трябва само да се изповяда.
Щом чу неспокойния му глас и думите попиха в ума й, разумът сякаш я напусна. Увиснала на веригата, изгорена и опетнена, тя даде воля на лудостта. Нададе дрезгаво грачене и продължи да се смее, докато не чу вратата да се затваря. И реши. Не възнамеряваше да признае нещо, което не е извършила.
Денонощие по-късно Елин Йонсдотер призна, че е вещица и е вършила дяволски дела. Уменията на майстор Андерш я сломиха. След като закрепи тежести за краката й и я сложи по гръб върху легло от пирони, разрани кожата между пръстите й със стоманена пила, счупи палците й с менгеме и заби трески под ноктите й, Елин не издържа.
Присъдата беше потвърдена в съдилищата в Удевала и Йота. Тя беше вещица и осъдена на смърт. Първо щяха да я обезглавят, а после да изгорят тялото й на клада.
— Трябва да се храниш — каза Сам.
Отвори хладилника и погледна вътре. Джеси, която седеше до масата, сви рамене.
— Ще направя няколко сандвича.
Сам извади масло, сирене и шунка, после взе хляб и започна да маже филиите. Сложи два сандвича в чиния и я остави пред Джеси, а след малко й наля и чаша О’Бой[81].
— О’Бой е за деца — каза тя.
— Вкусно е.
Загледа се в нея, докато Джеси седеше наведена над масата и ядеше единия сандвич. Беше красива. Толкова красива, че чак го болеше. Бе готов да я последва до края на света и обратно. Надяваше се само, че и тя се чувства по същия начин.
— Нали не си размислила?
Джеси поклати глава.
— Не можем да се откажем сега.
— Трябва да проверим отново дали сме взели всичко. Трябва да сме съвършени. Трябва да се получи… елегантно. Красиво.
Джеси кимна и изяде последните хапки от втория сандвич.
Сам седна на съседния стол и я придърпа към себе си. Плъзна пръст по челюстта й и спря, щом стигна до устните й. По нищо не личеше, че кожата й е била покрита с черно мастило, но това, което се криеше отдолу, нямаше да изчезне толкова лесно. Имаше само един начин да се заличи. Искаше да й помогне. Щеше да й помогне. И едновременно с това щеше да отмие чернилката, която се бе насъбрала в него.