Мари се прибра чак на разсъмване. Пожарните коли. Болницата. Линейките. Журналистите. Всичко й беше като в мъгла. Спомняше си, че полицията я разпита, но не знаеше какво им е казала, освен че не е подозирала нищо, че не е разбрала.
Не видя Джеси. Дори не знаеше къде се намира тялото й в момента. Колко е останало от нея. Какви щети бяха причинили пламъците. И полицейските куршуми.
Мари се погледна в огледалото. Ръцете й се движеха по навик. Сложи си еластичната диадема, която придържаше косата й. Тръсна три пъти шишенцето с почистващ лосион, за да напои памучния тампон. Втри лосиона в кожата си с кръгообразни движения. Взе бутилката с минерална вода за лице. Още един тампон. Усети приятен хлад, когато избърса лепкавия почистващ крем от лицето си. Нов тампон. Махна грима от очите си. Търкаше внимателно, за да отстрани туша, без да прекърши някоя мигла. Накрая лицето й остана голо. Чисто. Готово за подмладяване и подновяване. Протегна се към ниското и широко сребърно бурканче. Нощен крем от „Ла Прери“. Адски беше скъп, но се надяваше, че има толкова благоприятен ефект върху кожата, колкото предполагаше цената. Взе малката шпатула и я натопи в бурканчето. Сложи малко крем върху пръстите си и започна старателно да го втрива. Първо бузите. Кожата около устата и носа. После челото. След това взе друго бурканче. Околоочен крем. Намаза се внимателно, не биваше да търка твърде силно, за да не нарани тънката кожа около очите.
Така. Готово. Едно приспивателно и щеше да заспи, докато кожните й клетки се подмладяваха, а спомените се изтриваха.
Не биваше да мисли за нищо друго. Ако се замислеше за нещо различно от сребърни бурканчета и млада, еластична кожа, благодарение на която продуцентите да продължават да залагат на нея, щеше да рухне. Външността беше спасението й, прожекторите и блясъкът й помагаха да забрави за мръсотията и болката. Позволяваше си да има само едно измерение и това й осигуряваше бягство от спомените за изгубеното и спомените за недостижимото.
Дъщеря й съществуваше в паралелна реалност, живееше в свят, който Мари си позволяваше да посещава само за кратко. Дали бе имало моменти, в които е изпитвала любов към Джеси? Знаеше, че дъщеря й би отговорила отрицателно. Мари винаги бе съзнавала, че момичето копнее да получи дори един-единствен нежен поглед от майка си. И бе имало мигове, когато на Мари й се искаше да й го даде. Като първата им среща, когато акушерката я сложи на гърдите й. Джеси беше лепкава и топла и я гледаше с такова любопитство. Или първите й стъпки и щастието в очите й, когато овладя умението, което бе отнело на човечеството милиони години. Мари бе поразена от гордостта, която почувства. Трябваше да се обърне и да се отдалечи, за да не се поддаде. Спомняше си и първия учебен ден. Малкото русо момиченце с конската опашка и раницата на гърба, което изприпка навън, нетърпеливо да научи всичко за света и живота. Щом стъпи на тротоара, хванала бавачката Хуанита за ръка, Джеси се обърна и помаха на Мари, която стоеше до вратата на красивата къща, която бяха наели в Лос Анджелис. В онзи миг почти се случи. Бе толкова близо до това да се затича след дъщеря си, да я вдигне в прегръдките си, да я притисне до себе си и да зарови нос в косата й, която винаги миришеше на лавандула заради скъпия детски шампоан. Но устоя. Цената беше твърде висока.
Всички в живота й се надпреварваха да я научат, че чувствата костват твърде много. Това се отнасяше най-вече за Хелен. Мари я бе обичала. А Хелен обичаше нея. И въпреки това я предаде. Избра друг. Захвърли всичката любов и надежда в лицето й. Това не биваше да се случи отново. Повече никой нямаше да я нарани.
Джеси също бе избрала да я напусне. Избра да си отиде в пламъци. Дори тя я предаде. Остави я сама.
Мари усети миризма на дим. Взе още един тампон, напои го стабилно с вода за лице и почисти старателно ноздрите си. Тампонът щипеше и я гъделичкаше, докиха й се, а очите й се насълзиха, но миризмата отказваше да изчезне. Мари погледна нагоре и опита да накара очите си да спрат да текат. Взе салфетка от кутията „Клинекс“ и започна да бърше трескаво лицето си, но не можеше да попречи на сълзите.
Снимките бяха прекратени за няколко дни. В момента никой не се нуждаеше от нея. Беше съвсем сама. Както цял живот бе знаела, че ще стане. Но нямаше да се остави това да я пречупи. Трябваше да бъде силна. The show must go on.[84]