Калил се загледа в Бил, който стоеше до румпела. Обикаляха напред-назад заедно с другите седем лодки от тяхната категория, следейки часовника, за да заемат възможно най-добрата позиция, когато дойде време за стартовия сигнал. Никой не говореше за Аднан, но всички знаеха, че това вече не е просто състезание, просто забавление, с което да убият времето, докато чакат да разберат дали ще могат да останат в Швеция.
До началото оставаха три минути, когато Калил отново погледна към острова. Шумът от хората, които хапваха и пиеха, децата, които тичаха и си играеха, и фотографите и журналистите, които стояха колегиално на групички и си говореха, внезапно беше затихнал. Всички се бяха събрали от страната, където щеше да бъде даден стартът. Възрастни. Деца. Репортери. Тукашни. Туристи. Видя и няколко души от бежанския център. Ролф беше там. Гун също, заедно с двамата си по-големи синове. Познати и непознати лица. Няколко полицаи от управлението. Всички стояха притихнали и гледаха към лодката им. Не се чуваше нищо освен плискането на водата и плющенето на платното. Бил беше стиснал челюсти и държеше румпела толкова здраво, че ръката му беше побеляла.
Едно малко дете им помаха. Друг човек последва примера му. И още един. Всички на Данхолмен започнаха да махат с ръце на екипажа, докато лодката минаваше покрай тях. Калил усети как сърцето му се стопля. Нямаше нужда от превод, за да ги разбере. Този език беше еднакъв по целия свят. Универсален жест на любов. Той помаха, за да покаже, че ги виждат, че разбират. Ибрахим и Фарид също махаха, но Бил продължаваше да се взира право напред, застанал изпъчен на кърмата. Единственото, което издаваше, че е забелязал нещо, бяха навлажнените му очи.
Прозвуча стартовият сигнал. Със съвършена прецизност лодката премина стартовата линия. Публиката на острова продължаваше да маха, а някои хора викаха и свиркаха. Шумът се издигаше към небето. Вятърът опъна платното, а лодката се наклони, порейки вълните. За миг на Калил му се стори, че разпознава лицата им в тълпата. Амина. Карим. Аднан. Но щом погледна отново, бяха изчезнали.
— Много се радвам, че ти харесва яденето — каза Ерика и сипа на сестра си нова порция огретен.
Ана очевидно можеше да изяде и двуметров мъж, когато беше бременна.
— Не само на нея — каза Патрик и се пресегна към тигана със свинското филе. — Най-накрая започвам да си възвръщам апетита.
— Как се чувстваш? — попита Дан. — Трагедията се отрази на всички ни, но за теб сигурно е било… ужасяващо.
Той кимна на Ерика, която бе вдигнала бутилка минерална вода към него. Не смееше да пие вино, в случай че се наложеше да откара Ана до родилното.
Патрик остави приборите. Ерика разбираше, че не знае как да отговори на въпроса. Станалото беше такава загуба, имаше толкова много скърбящи, толкова жертви.
— Разговаряме с психолог — каза той и завъртя чашата вино в ръка. — В началото беше странно, но после… ами, може би този тип помощ не бива да се отписва с лека ръка.
— Чух, че се очаква филмът да спечели „Златен бръмбар“[85] — каза Ана, сменяйки темата. — Мари също.
— Да, като се има предвид медийното внимание, не бих се учудила — каза Ерика. — Но Мари като че ли се е променила след смъртта на Джеси. Оттогава не е дала нито едно интервю.
— Разбрах, че и тя щяла да издава книга за цялата история — каза Дан и взе купата със салата.
Ерика кимна.
— Казва, че иска да разкаже собствената си версия. Но двете с Хелен обещаха да говорят с мен. Сана също.
— Тя как е? — попита Патрик.
— Вчера говорих с нея — отвърна Ерика и се замисли за горката жена, която сега бе изгубила и дъщеря си. — Какво да кажа? Справя се, доколкото е възможно…
— Ами Хелен? — попита Дан.
— Вероятно ще влезе в затвора за оскверняване на тяло и укриване на престъпник — каза Патрик. — Не съм сигурен какво е собственото ми отношение по въпроса, според мен в известна степен тя е жертва, също като толкова други хора в този трагичен случай. Но законът си е закон.
— А как са родителите на Неа? — поинтересува се Ана и остави вилицата.
— Ще продадат имота — каза Патрик лаконично.
Ерика го погледна състрадателно. Знаеше колко лично приема този случай, как нощем се върти безсънно в леглото, обзет от мисли и спомени за нещо, което никога нямаше да забрави. Обичаше го точно защото беше такъв. Пукаше му. Беше смел. Беше силен и лоялен. Не би могла и да мечтае за по-добър съпруг и баща на децата им. Животът им невинаги беше розов или романтичен, или пък лесен. Беше стресиращ, объркан и пълен с дребни ежедневни конфликти. Имаха деца в опърничава възраст, не се наспиваха, правеха твърде малко секс, нямаха достатъчно лично време, както и време за разговори по важни въпроси. Но си беше техният живот. Децата им се чувстваха добре, получаваха внимание и се чувстваха щастливи. Тя се протегна, хвана ръката на Патрик и той стисна нейната. Бяха отбор. Едно цяло.