— В нула девет нула нула часа те чакам в задния двор за тренировка по стрелба.
— Окей — каза Сам и сведе поглед.
Хелен все още стоеше свита зад него.
Обикаляха цяла нощ. Харалд беше толкова изморен, че погледът му се премрежваше, но му се струваше немислимо да се прибере у дома. Това би означавало да се предаде. Когато умората станеше твърде голяма, той се връщаше за кратко в къщата, за да се стопли и да си сипе кафе. Всеки път заварваше Ева Берг да седи в кухнята, със сиво и безмълвно изражение. Това му стигаше, за да събере сили и отново да се включи в издирването.
Чудеха се дали другите знаеха кой е и каква роля бе имал преди трийсет години. Дали знаеха, че той бе намерил другото малко момиченце. Разбира се, това бе известно на жителите на Фелбака, които бяха живели тук по онова време, но Харалд не мислеше, че Ева и Петер знаят. Надяваше се да е така.
Когато се разпределяха районите за търсене, той съзнателно избра онзи с езерцето, където бе открил Стела. Това бе и първото място, където отиде да търси. Водният басейн отдавна беше пресушен и сега там имаше само гора. Но старият дънер си беше там. Вярно, времето и вятърът бяха оставили своя отпечатък върху масивното дърво и то бе станало по-чупливо и сухо, отколкото преди трийсет години. Там обаче нямаше малко момиченце. Когато установи това, Харалд усети как въздъхва с облекчение.
През нощта групите постоянно променяха състава си. Някои хора се прибираха да поспят за няколко часа, връщаха се обратно и се присъединяваха към други групи, а с наближаването на утрото се бяха появили и съвсем нови доброволци. Някои от тези, които не се бяха прибирали да си починат, бяха групите мъже и момчета от бежанския център. Харалд си беше поприказвал с тях. Говореха на смесица от техния лош шведски и неговия лош английски, но някак успяха да се разберат.
Малката група, в която беше сега, се състоеше от него самия, от мъжа, който се бе представил като Карим, и от Йоханес Клингсбю, строител от района, когото Харалд наемаше, когато правеше ремонти в пекарната. Тримата се движеха бавно и решително през гората, която просветляваше все повече. Полицаите, които ръководеха издирването, на няколко пъти през нощта им бяха казвали да не бързат, а да търсят старателно и методично.
— Обикаляме цяла нощ — каза Йоханес и разпери ръце. — Не може да е стигнала толкова далеч…
— Последния път търсихме цяло денонощие — каза Харалд.
Отново видя тялото на Стела пред очите си.
— What?
Карим поклати глава. Трудно му беше да разбира бохусленския акцент на Харалд.
— Harald found dead girl in the woods, thirty years ago — каза Йоханес.
— Dead girl? — попита Карим и спря. — Here?
— Yes, four years old, just like this girl.[13]Йоханес вдигна четири пръста във въздуха.
Карим погледна Харалд, който кимна бавно.
— Yes. It was just over here. But it was water there then.
Срамуваше се от лошия си английски, но Карим кимна.
— There — каза Харалд и посочи към дънера. — It was a… not a lake… a… the Swedish word is ’tjärn’.
— A small lake, like a pond — допълни Йоханес.
— Yes, yes, a pond — каза Харалд. — It was a pond here over by that tree and the girl was dead there.
Карим тръгна бавно към дървото. Клекна и допря длан до ствола. Когато се обърна, лицето му беше толкова бледо, че Харалд отстъпи няколко крачки назад.
— Something is under the tree. I can see a hand. A small hand.[14]
Харалд се олюля. Йоханес се наведе над един храст и скоро оттам се чуха сподавени звуци. Харалд погледна Карим в очите и видя собственото си отчаяние отразено в тях. Трябваше да повикат полицията.
Мари седеше със сценария в скута и опитваше да прочете репликите от следващата сцена, но днес не се получаваше. Щяха да снимат на закрито, в голямата индустриална сграда в Танумсхеде. Там студиото усърдно бе издигнало декори, подобни на малки светове, които само чакаха да пристъпиш в тях. Действието във филма щеше да се развива основно на остров Данхолмен, по времето, когато Ингрид бе омъжена за театралния режисьор Ласе Шмид, както и към края на живота й, когато продължаваше да посещава острова, въпреки че се беше разделила с Ласе.
Мари изпъна гръб и поклати глава. Искаше да се отърве от всички мисли, които я преследваха още откакто хората заговориха за изчезналото момиче. Мислите за засмяната Стела, която подскачаше пред нея и Хелен.
Въздъхна. Сега беше тук и играеше мечтаната си роля. Бе работила толкова много години именно за да стигне дотук. Това беше възнаграждението й сега, когато в Холивуд ролите вече не идваха толкова често. Беше добра в това, което правеше, и го заслужаваше.
Не й бяха нужни големи усилия, за да влезе в роля, да се прави на друг човек. Бе започнала да се упражнява още като малка. Лъжи или театър, разликата беше тънка, а тя отрано бе овладяла и двете.
13
— Какво?
— Харалд откри мъртво момиче в гората, преди трийсет години.
— Мъртво момиче? Тук?
— Да, четиригодишно, също като сега. — Б. пр.
14
— Да. Точно тук. Но тогава имаше вода.
— Там. Имаше… не езеро… ами… шведската дума е „шерн“.
— Малък водоем, езерце.
— Да, да, езерце. При онова дърво имаше езерце и мъртвото момиче беше там.
— Има нещо под дървото. Виждам ръка. Малка ръка. — Б. пр.