— Ще отцепя района, после техниците ни ще прегледат местопрестъплението.
Остави чантата, която носеше със себе си, и извади от нея две ролки синьо-бяла лента.
— Ние да се връщаме ли? — попита по-младият мъж, който се бе представил като Йоханес.
— Не, искам да останете тук и по възможност да не мърдате много. Техниците ще искат да изследват дрехите и обувките ви, понеже сте били на местопрестъплението.
Мъжът с чуждестранния вид ги гледаше въпросително. Харалд се обърна към него и каза на грубоват, но ясен английски:
— We stay here[15]. Окей, Карим?
— Окей — кимна мъжът и Патрик разбра, че това е един от доброволците, дошли от бежанския център заедно с Ролф.
Замълчаха за миг. Контрастът между причината да се намират тук и идилията, която цареше наоколо, беше твърде силен. Веселото чуруликане на птичките продължаваше, сякаш нищо не се бе случило. Сякаш на няколко метра от тях не лежеше мъртво четиригодишно момиче. Шумоленето от короните на дърветата акомпанираше песните на птиците. Гората беше сърцераздирателно красива, със слънчевите лъчи, които проникваха между клоните като лазери.
Патрик забеляза голямо струпване на пачи крак съвсем близо до тях. При нормални обстоятелства това би накарало сърцето му да направи салто от вълнение. Сега обаче изобщо не му бе до бране на гъби.
Единственото, което можеше да направи за момичето, беше да си свърши работата възможно най-добре. Започна да размотава лентата, като избягваше да гледа към падналия дънер.
Ева стоеше до мивката и плакнеше каната за кафе. Вече не знаеше колко кани е сварила през нощта. Леко прокашляне зад гърба й я накара да се обърне. Ева видя погледа на Йоста, вдървената му стойка, и каната се изплъзна от ръцете й. Веднага след шума от счупено стъкло, тя чу писък, който прозвуча толкова близо и все пак толкова далеч.
Писък, който даваше израз на бездънна мъка и загуба.
Писък, който идваше от нея самата.
Ева се отпусна в ръцете на Йоста и прегръдката му беше единственото, което й попречи да се разпадне. Не й достигаше въздух и Йоста погали косата й. Искаше й се Неа да беше тук, да тичаше засмяна в краката й. Искаше й се никога да не я бе раждала, да не бе създавала дете само за да й бъде отнето.
Сега всичко бе изгубено. Целият й свят бе умрял заедно с Неа.
— Обадих се на свещеника — каза Йоста и я поведе към един от кухненските столове.
Сигурно вижда, че съм съсипана, помисли си Ева, щом се отнася толкова внимателно.
— Защо си го направил? — попита тя и въпросът й беше искрен.
Какво би могъл да направи за нея свещеникът? Не беше вярваща. А и едно дете трябваше да бъде при родителите си, не при някакъв бог на небето. Кои думи на свещеника биха могли да дадат каквато и да е утеха на нея и Петер?
— Петер? — каза тя със сух и напукан глас.
Дори тази част от живота й бе умряла с Неа.
— Търсим го. Скоро ще е тук.
— Не — каза тя и поклати глава. — Недейте. Не му казвайте нищо.
Нека остане в гората, помисли си тя. Нека продължи да се надява. В момента само той беше жив. Тя самата бе умряла с Неа.
— Той трябва да научи, Ева — каза Йоста и отново я прегърна. — Неизбежно е.
Ева кимна, заровила лице в гърдите на Йоста. Естествено, че Петер не може да продължи да броди в гората като някакъв горски дух. Трябваше да му съобщят, макар че това щеше да убие и него.
Измъкна се от прегръдката на Йоста и облегна глава на масата. Усети дървото под кожата си. Беше будувала цяло денонощие, надеждата и страхът я бяха държали на крака. Сега искаше просто да проспи всичко. Да го остави да се превърне в сън. Тялото й се отпусна, дървеният плот на масата й се стори мек като възглавница и тя започна да се унася. Топла ръка я погали нежно по гърба. Топлината се разля из тялото й.
Чу някой да минава през входната врата. Не искаше да отвори очи. Не искаше да вдигне глава. Не искаше да види как Петер стои до нея. Но Йоста стисна рамото й и тя все пак го направи. Надигна се и улови погледа му, който беше също толкова съкрушен, колкото и нейния.
Бохуслен, 1671
Звездичка беше здрава, когато Лил-Ян отиде да я нагледа на сутринта. Пребен не каза нищо на Елин, но я гледаше с интерес. Тя усещаше погледите му, докато приготвяше закуската. Брита беше в необичайно добро настроение, докато Елин й помагаше да се оправи. Но от друга страна, в неделя винаги беше така, Брита обичаше да седи най-отпред в църквата по време на служба, с красиви дрехи и хубава прическа, и да гледа енориашите на Пребен, изпълнили скамейките.