Взе телефона си, за да съобщи на Ерика, че ще закъснее. Осъзна, че жена му седи и се чуди какво става. Разчиташе на дискретността й и знаеше, че тя няма да каже на никого, преди да й е дал знак. Но тук нямаше сигнал, така че той напъха телефона обратно в джоба си. Щеше да й се обади по-късно.
Патрик затвори очи и вдигна лице нагоре към топлите слънчеви лъчи. Горските шумове се смесваха с гласовете на експертите. Замисли се за Йоста. Чудеше се как ли се е справил колегата му и изпитваше благодарност, че не на него се падна да проведе разговора с родителите на Неа.
Върху голата му ръка кацна комар, но Патрик не го уби, както правеше обикновено. Вместо това просто го прогони. Стигаше му толкова смърт за един ден.
Всичко беше така сюрреалистично. Ето го, застанал насред гора в Швеция, заедно с хора, които никога преди не беше срещал.
Карим не за пръв път виждаше мъртъв човек. Веднъж, докато беше затворник в Дамаск, видя с очите си как пазачите влачат мъртъв затворник по пода. А по време на пътуването през Средиземно море бе виждал детски трупове да се носят във водата покрай лодката.
Но това беше различно. Той бе дошъл в Швеция, защото в тази страна нямаше мъртви деца. Но ето че въпреки това на няколко метра от него лежеше мъртво момиченце.
Карим усети докосване по ръката. Беше възрастният мъж, Харалд, онзи с приятелските кафяви очи, който говореше английски с толкова тежък шведски акцент, че Карим трябваше да се напряга, за да го разбере. Но мъжът му допадаше. Двамата убиваха времето с приказки, а когато думите не им достигаха, използваха жестове и мимики. А по-младото момче, Йоханес, помагаше на възрастния мъж да намира думите, които му се губеха.
Карим осъзна, че за пръв път откакто бе пристигнал в Швеция, разказва на някого за семейството и родината си. Чу копнежа в гласа си, когато заговори за града, който бе напуснал и в който може би никога повече нямаше да се върне. Но знаеше, че картината, която предава, е неточна. Копнежът му бе свързан единствено с нещата, които нямаха общо с терора.
Но кой швед би могъл да разбере чувството постоянно да трябва да се озърташ през рамо, защото във всеки един момент някой може да те предаде — приятел, съсед, дори роднина? Правителството имаше очи навсякъде. Всички гледаха себе си и бяха готови на какво ли не, за да спасят собствената си кожа. Всички бяха изгубили някого. Всички се бяха сблъсквали със смъртта на любим човек, а това означаваше, че биха направили всичко, за да не преживеят нещо такова повторно. Като журналист Карим беше изложен на още по-голям риск.
— You okay? — попита Харалд и задържа ръката си върху рамото му.
Карим осъзна, че мислите му са се отразили на изражението му. Беше свалил гарда си, бе разкрил всичкия копнеж и объркване, които се криеха под повърхността, и се почувства уязвим. Усмихна се и затвори вратата към спомените си.
— I’m okay. I’m thinking about the girl’s parents[17] — каза той и за секунда пред очите му изникнаха лицата на собствените му деца.
Амина сигурно се тревожеше и, както винаги, притеснението й се предаваше на децата. Но тук в гората нямаше покритие и той не можеше да й се обади. Щеше да му е ядосана, когато Карим се прибере. Амина винаги се ядосваше, когато бе разтревожена. Но нямаше значение. Тя бе най-красива именно когато се разгневеше.
— Poor people[18] — каза Харалд и Карим видя, че очите му са насълзени.
Наблизо мъжете с бели найлонови комбинезони работеха, клекнали до тялото на момичето. Бяха снимали обувките на Карим, както и тези на Йоханес и Харалд. После залепиха лепенки за дрехите им, отлепиха ги и внимателно ги прибраха в пликчета, които запечатаха и надписаха. Карим разбираше какво правят, въпреки че никога преди не бе виждал такова нещо на живо. Техниците искаха да изключат следите, които тримата мъже бяха оставили на местопрестъплението, когато откриха момичето.
Йоханес каза нещо на шведски на по-възрастния мъж и двамата кимнаха. Йоханес преведе:
— We thought maybe we could ask the policeman if we can go back. They seem to be done with us.[19]
Карим също кимна. Определено искаше да се махне от мястото, където мъртвото дете лежеше свито на кълбо, напъхано в дупка в земята. Да се махне от русата коса и мъничката ръка, която скриваше лицето на момичето.
Харалд отиде да говори с полицая, застанал до огражденията. Заприказваха се тихо и Карим видя, че полицаят кима.
19
Мислехме си да попитаме полицая дали можем да се връщаме. Изглежда, приключиха с нас. — Б. пр.