— We can go back[20] — каза Харалд, когато отново се присъедини към тях.
Сега, когато напрежението го отпусна, Карим се разтрепери. Искаше да се прибере. При децата си. И при огнените очи на Амина.
Вендела се качи с гръм и трясък по стълбите, а Сана затвори очи. Днес главата й щеше да се пръсне. Чу трясването на вратата и не можа да не потръпне. Представи си как дървото се напуква още малко.
Всичко, което направи, бе да предложи на Вендела да отиде с нея до градинарския магазин. Вендела поначало не беше особено очарована от магазина, но сега, изглежда, приемаше ходенето дотам като наказание. Сана знаеше, че трябва да й се опълчи, но не можеше. Сякаш всички сили я бяха напуснали, когато чу за изчезването на Неа.
Горе дъщеря й пусна музика и басът започна да бумти. Сана се зачуди какво ли ще прави дъщеря й днес. Напоследък като че ли прекарваше повечето си време с онези две момчета, а те със сигурност не бяха най-добрата компания. Петнайсетгодишно момиче и две момчета на същата възраст — това можеше да означава само проблеми.
Сана разчисти масата след закуската. Вендела изяде само едно яйце. Очевидно в белия хляб, какъвто ядеше за закуска още от малка, вече имаше твърде много захар. Сана изпече една филийка и я намаза с дебел слой мармалад от портокали. Вече толкова закъсняваше, че пет минути повече или по-малко не бяха от значение.
В известен смисъл беше добре, че Вендела беше в най-опакото си настроение. Така Сана не бе могла да мисли за Неа. Нито за Стела. Но сега, в тихата кухня, всички мисли я споходиха наведнъж. Спомняше си трагичния ден до най-малката подробност. Колко щастлива беше, че ще ходи до Удевала, за да й купят нови дрехи преди началото на учебната година. Как се разкъсваше между радостта от пътуването с мама и завистта към Стела, която щеше да остане вкъщи с две готини, по-големи момичета за детегледачки. Но завистта бе забравена веднага щом си махнаха за сбогом и мама подкара голямото волво към града.
Докато се прибираха, тя през цялото време хвърляше погледи към задната седалка, където стояха торбите с дрехите. Колко бяха хубави! Сана се чувстваше толкова щастлива, че едва успяваше да си седи на мястото. Накрая мама я смъмри засмяна.
Това бе последният път, когато Сана я видя да се смее.
Остави филията с мармалад на масата. Хапките набъбваха в устата й. Спомни си как слязоха от колата и татко ги посрещна с подивял поглед. Гаденето я връхлетя внезапно, почти като шок. Сана се втурна в тоалетната и успя да вдигне капака навреме. Парченца от портокаловия мармалад полетяха към тоалетната чиния и Сана усети как стомахът й се обръща.
След това се строполи разтреперана върху студените плочки. Музиката на горния етаж яко дънеше.
Куршумът уцели една от мишените, окачени по дърветата в горичката до задния им двор.
— Добър изстрел, Сам — каза Джеймс кратко.
Сам си наложи да потисне усмивката си. Това бе единственото, за което получаваше похвала. Че можеше да прати един куршум там, където иска. Това беше главното му качество като син.
— Ставаш все по-уверен — кимна Джеймс и го погледна доволно над стоманените рамки на слънчевите си очила.
Бяха пилотски модел с огледални стъкла. Баща му беше като пародия на щатски шериф.
— Виж дали можеш да стреляш от малко по-далечно разстояние — каза Джеймс и направи знак на Сам да отстъпи.
Той направи няколко крачки назад.
— Дръж оръжието стабилно. Издишай точно преди да натиснеш спусъка. Съсредоточи се.
Джеймс го инструктираше спокойно. Дълги години бе тренирал успешно шведски елитни отряди и Сам знаеше, че репутацията му е добра. Това, че беше безчувствена свиня, просто му бе помогнало в кариерата, но също така караше Сам да чака с нетърпение мига, когато баща му отново ще отиде да служи зад граница.
Месеците, през които Джеймс беше в чужбина, понякога незнайно къде, бяха като свеж полъх. Тогава Сам и майка му вървяха с по-лека крачка, тя се смееше по-често, а той се радваше да я вижда щастлива. Веднага щом Джеймс влезеше през вратата, смехът затихваше. През тези периоди мама започваше да тича дори повече от обикновено. Ставаше още по-слаба. Придобиваше измъчено изражение. Сам мразеше тази майка също толкова, колкото обичаше щастливата. Знаеше, че е несправедлив, но тя сама бе избрала да роди дете на този мъж. Сам дори не искаше да го нарече свой баща. Или татко.
Произведе няколко последователни изстрела. Знаеше, че е уцелил право в десетката. Джеймс кимна доволно.
— Мамка му, ако не беше такова безгръбначно, от теб можеше да стане добър войник — каза Джеймс и се засмя.