— Нека да е преди — отговори Патрик. — Най-добре в два следобед, а аз ще кажа на Ерика да дойде към три и половина.
— Значи, ще говоря с журналистите за четиринайсет часӚ. И без това ме засипват с обаждания, хубаво ще е да мога да им кажа нещо конкретно.
— Да, всички трябва да сме наясно, че това ще се превърне в медиен цирк — каза Патрик и се размърда нервно, както си седеше със скръстени крака и ръце на гърдите, облегнат на бялата дъска.
За разлика от Мелберг, Патрик гледаше на медийния интерес като на пречка за разследването. Естествено, в отделни случаи репортажите можеха да стимулират цивилни граждани да разкрият важни сведения, но най-често негативните ефекти засенчваха позитивните.
— Спокойно, аз ще се заема с това — каза Мелберг доволно и се облегна назад в стола си.
Ернст отново се беше излегнал в краката му и въпреки жегата Мелберг не го пъдеше, макар че усещането сигурно бе като да носиш дебели чорапи. Ерика казваше, че любовта му към голямото рошаво животно е едно от изкупителните му качества.
— Просто претегляй думите си много внимателно — каза Патрик, който знаеше твърде добре как шефът му оставя словата да извират от устата му, свободни, нецензурирани и без кой знае какъв смисъл.
— Имам голям опит в комуникацията с представителите на пресата. Докато работех в Гьотеборг…
Патрик го прекъсна.
— Отлично, разчитаме на теб. Може само да направим кратък преговор точно преди пресконференцията. Да обсъдим какво искаме да разкрием и какво трябва да запазим в тайна. Окей?
Мелберг се намръщи.
— Както казах, през годините в Гьотеборг…
— Как ще разпределим останалите задачи? — попита Мартин, за да прекъсне тирадата на Мелберг.
Патрик се обърна с благодарност към него.
— Аз ще звънна на Турбьорн и Педерсен, за да разбера кога можем да очакваме повече информация от тях.
— Аз мога да говоря с родителите на Неа — каза Йоста, — но мислех първо да се обадя на лекаря и да го питам в какво състояние са.
— Искаш ли някой да дойде с теб? — попита Патрик и стомахът му отново се сви при мисълта за Ева и Петер.
— Не, мога да отида сам, за да не хабим ресурси — отвърна Йоста.
— Аз мога да разговарям с момичетата, осъдени за убийството на Стела — предложи Паула. — Или по-скоро жените, вече не са толкова малки.
— И аз бих искал да дойда — каза Мартин и вдигна ръка като ученик.
— Добре — кимна Патрик. — Но изчакайте Ерика да ни даде малко по-пълна картина. Използвайте времето дотогава, за да поразпитате съседите на семейството. Хората, които живеят в по-отдалечени райони, имат склонността да следят за всякаква необичайна активност, така че си струва да опитаме.
— Окей — каза Паула. — Ще обиколим най-близките къщи около стопанството.
— Аз ще съм тук — каза Патрик. — Телефонът звъни постоянно, а и трябва да изготвя обобщение на ситуацията преди пресконференцията.
— Аз също трябва да се подготвя — каза Мелберг и провери дали косата му е застанала както трябва.
— Добре тогава, да се захващаме за работа — каза Патрик, давайки знак, че срещата е приключила.
В малката стая вече беше толкова задушно и горещо, че беше трудно да се диша. Нямаше търпение да се махне оттам, а и подозираше, че с колегите му е същото. Първото, което щеше да направи, бе да звънне на Ерика. Не беше съвсем сигурен, че е разумно да я допуска до разследването. Но му се струваше, че няма друг избор. С малко късмет можеше да се окаже, че тя разполага с информация, която да им помогне да открият убиеца на Неа.
Първият километър винаги беше тежък, въпреки всички години, през които бе бягала. После стъпките олекваха. Хелен усещаше как тялото й реагира и вдишванията зачестяват.
Започна да бяга почти веднага след края на съдебния процес. Първия път изтича половин миля[25], за да изкара навън всички негативни чувства. Стъпките по чакъла, вятърът в косата, звуците наоколо — това бяха единствените неща, които караха светът й да замлъкне.
С всеки следващ път бягаше все по-дълго, ставаше все по-добра. С годините взе участие в над трийсет маратона. Но само в Швеция. Мечтаеше си за маратоните в Ню Йорк, Сидни и Рио, но трябваше да е благодарна, че Джеймс изобщо й разрешава да бяга по шведските трасета.
Това, че можеше да има собствено хоби и да отделя два часа дневно на тичането, се дължеше единствено на факта, че Джеймс ценеше дисциплината в спортуването. Това беше единственото нещо, което уважаваше в нея — че Хелен можеше да бяга миля след миля, че психиката й можеше да преодолее ограниченията на тялото. Но тя никога нямаше да сподели с него, че когато бягаше, всичко случило се изчезваше от съзнанието й, ставаше мъгляво, отдалечено, като отдавнашен сън.