— Просто чудесно, вече дори не можеш да караш — каза Паула и се хвана за дръжката над прозореца.
— Мислиш, че е нелепо — каза той и така се изчерви, че луничките му изпъкнаха още повече на фона на бялата му като тебешир кожа.
— Мисля, че е прекрасно — каза Паула и го потупа по крака. — И не се чувствай гузен, животът трябва да продължи. Ако се чувстваш добре, ще работиш по-добре. Затова разбери коя е тя и й се обади. Все пак няма да работим денонощно, иначе ще започнем да допускаме грешки.
— Да, сигурно си права — каза Мартин и се замисли как да постъпи.
Знаеше как се казва синът й. И това беше начало. Танумсхеде не беше толкова голям, че Мартин да не може да я открие. Освен ако тя не беше тук на почивка. Ами ако изобщо не живееше в околността?
— Няма ли да спрем някъде? — попита Паула, когато колата профуча покрай първата къща, която подминаха, след като завиха по чакълестия път.
— Аа… какво? Да, извинявай — каза той и лицето му за пореден път се изчерви чак до корените на косата.
— После ще ти помогна да я откриеш — ухили се Паула.
Мартин спря на алеята пред една стара, червена къща с бели ъгли и множество дървени орнаменти. Усети, че въздъхва дълбоко от завист. Точно на такова място мечтаеше да живее. С Пия спестяваха за къща и почти бяха успели да съберат достатъчно пари. Всяка вечер преглеждаха сайтовете за имоти и дори бяха ходили на един оглед. И тогава им съобщиха за болестта. Сега парите си стояха в спестовната сметка, неизползвани. Мечтите за къща бяха умрели с Пия. Както и всички останали планове.
Паула почука на вратата и след малко викна:
— Ехо?
Хвърли поглед към Мартин, пробва дръжката и влезе в антрето. В големия град това вероятно би било немислимо, но тук заключването на външните врати беше по-скоро необичайно. Често се случваше хората директно да влизат в домовете на приятелите си, без да чукат. Дамата, която се зададе към тях, също не изглеждаше ни най-малко уплашена да чуе чужди гласове в антрето си.
— Ама здравейте, полицията ли ми е на гости? — каза тя и им се усмихна.
Беше толкова дребна, крехка и сбръчкана, че Мартин се изплаши да не би течението от отворената входна врата да я събори на земята.
— Влизайте, тъкмо гледам третия рунд на мача между Густафсон и Даниел Кормиер.
Мартин погледна Паула въпросително. Нямаше представа за какво говори възрастната жена. Интересът му към спорта бе изключително ограничен. Възможно бе да изгледа някой мач, ако Швеция стигнеше поне до полуфинал на световно или европейско първенство, но нищо повече. Знаеше, че Паула се вълнува дори по-малко от него, ако това изобщо беше възможно.
— Каквото и да искате, ще трябва да почакате. Можете да се настаните на дивана — каза бабата и посочи един диван с лъскава тапицерия на рози.
Тя самата с мъка седна в един голям фотьойл със стъпенка и странични облегалки за главата, разположен право срещу гигантски телевизор. За своя изненада, Мартин установи, че „мачът“, за който бе говорила жената, представлява двама мъже, които бясно се налагат в някаква клетка. — Густафсон го хвана в ключ в предния рунд и Кормиер за малко да се предаде, но точно тогава удари гонгът. Сега в третия рунд Густафсон като че ли се поизмори, а Кормиер се бие с нови сили. Но още не съм се отчаяла, Густафсон има страшен fighting spirit[29] и ако успее да го свали долу, вярвам, че ще спечели. Кормиер е по-силен на крака, но не е толкова техничен на пода.
Мартин просто зяпаше бабата.
— Това е ММА[30], нали? — попита Паула.
Бабата я погледна, все едно Паула беше бавноразвиваща се.
— Естествено, че е ММА. На теб на какво ти прилича? Хокей?
Тя се засмя и Мартин забеляза, че на масата до фотьойла има чаша чисто уиски. Да, помисли си той, когато навлезеше в третата възраст, той също щеше да си угажда както иска и когато поиска, без да мисли кое е полезно и кое не.
— Това е мач за титла — каза бабата, вторачила поглед в телевизора. — Победителят ще стане световен шампион.
Очевидно започваше да осъзнава, че е пуснала в дома си двама напълно невежи новаци.
— Това е най-очакваният мач за годината. Така че наистина трябва да ме извините, че все още не съм ви удостоила с пълното си внимание. Не възнамерявам да изпусна нещо.
Тя взе чашата уиски и отпи стабилна глътка. На екрана рус гигант събори тъмнокож мъж с необикновено широки рамене и се хвърли отгоре му. На Мартин това му изглеждаше като побой, който в истинския живот би довел до няколко години затвор. А ушите им? Какво правеха тези момчета с ушите си? Бяха големи и месести и приличаха на зле оформени буци глина. В главата му изникна една фраза и той внезапно разбра какво се има предвид под „карфиолени уши“. Такива като на бойците. Значи така изглеждаха.