— Остават три минути — каза бабата и отново отпи от уискито си.
Мартин и Паула се спогледаха и той видя, че колежката му се мъчи да не се разсмее. Ситуацията беше, меко казано, неочаквана.
Внезапно възрастната дама скочи от фотьойла и изрева:
— Дааа!
— Спечели ли? — попита Мартин. — Онзи Густафсон?
Русият гигант се втурна като луд по ринга, качи се на върха на металната ограда и закрещя. Очевидно бе победил.
— Кормиер се предаде. Направиха му задно задушаване и не издържа.
Тя довърши останалото в чашата уиски.
— За него ли пишат вестниците? Онзи… The Mole[31]? — попита Паула, която изглеждаше доволна, че се е сетила за кого става въпрос.
— The Mole — изсумтя бабата. — The Mauler[32], момиче. Густафсон е един от най-добрите в света. Би трябвало да знаете тези неща. Това си е част от общата култура.
След това тя се запъти към кухнята и попита:
— Мисля да сложа малко кафе, искате ли?
— Да, благодаря — казаха Мартин и Паула в един глас.
Глътката кафе си беше обичай, когато ходеха по домовете на хората. Ако някой полицай трябваше да проведе повечко разговори през деня, после често му беше трудно да заспи вечерта.
Те се изправиха и последваха дамата в кухнята. Мартин осъзна, че още не са се представили.
— Извинявай, аз се казвам Мартин Мулин, а това е Паула Моралес от полицейското управление в Танумсхеде.
— Дагмар Хагелин — каза дамата весело и сложи каната на котлона. — Седнете тук в кухнята, по-приятно е. Ходя във всекидневната само когато гледам телевизия. Иначе прекарвам повечето си време тук.
Тя посочи към захабена дървена маса, след което събра набързо разпръснатите отгоре списания с кръстословици и остави купчината на перваза.
— Гимнастика за мозъчната кутия. Септември ще навърша деветдесет и две, трябва да си упражнявам кратуната, иначе ще хвана деменция по-бързо, отколкото мога да кажа… ух, забравих как беше.
Тя се засмя весело на собствената си шега.
— Откъде идва този интерес към бойните спортове? — попита Паула.
— Правнукът ми се занимава с ММА на елитно ниво. Е, още не се състезава в UFC[33], но това е само въпрос на време, има уменията и нужната воля.
— Аха, да, но това все пак е малко… необичайно — каза Паула, опитвайки да се изрази по-деликатно.
Първоначално Дагмар не отговори. Вместо това взе една плетена кърпа, за да не се изгори, след което донесе кафеварката от котлона и я остави върху коркова подложка на масата. После извади три малки, сладки чашки от крехък порцелан, с тънка позлатена нишка в горния край и изрисувани с рози. Чак когато седна и започна да налива кафето, възрастната дама проговори отново:
— С Оскар винаги сме били близки, така че започнах да посещавам мачовете му. Спортът те грабва, веднага се почувствах увлечена. На младини самата аз бях успешен лекоатлет, така че емоциите и вълнението са ми познати.
Тя посочи черно-бяла снимка на стената, на която млада и атлетична жена прескачаше летва за висок скок.
— Това ти ли си? — попита Мартин впечатлено и се опита да свърже образа на високата, стройна и мускулеста жена с дребната, свита и посивяла баба, застанала пред него.
Дагмар, изглежда, разбра какво си мисли той и се усмихна широко.
— И на мен ми е трудно да повярвам, че това съм аз. Но странното е, че отвътре се чувствам по същия начин. Понякога, когато се видя в огледалото, се стряскам и се питам: „Коя е тази бабичка?“.
— Колко време си се занимавала със спорт? — попита Паула.
— Не толкова дълго в сравнение с днешните стандарти, но твърде дълго като за онези години. Когато срещнах мъжа си, оставих спорта, а после трябваше да се грижа и за децата и дома. Но не искам да натоварвам дъщеря си само защото времената са били такива. Тя е добро дете. Иска да отида да живея при нея, когато започна да се затруднявам с домакинството. Тя също започва да остарява, тази зима става на шейсет и три, така че бихме се разбирали, ако живеем под един покрив.
Мартин отпи от кафето в малката, крехка чаша.
— Това е Копи Лувак — каза Дагмар, щом видя доволното му изражение. — Най-големият ми внук го внася в Швеция. Прави се от зърна, изядени от азиатски циветки. След като животинките изакат зърната, хората ги събират, измиват ги и ги пекат. Не е евтино, по принцип една чаша струва около шестстотин крони, но, както казах, Юлиус е вносител, така че го получава на по-добра цена и от време на време ми дава по малко. Знае, че го обичам, няма по-добро кафе от това.