Паула го погледна кисело и за свой ужас Мартин осъзна, че седи с отворена уста. Прокашля се, а Паула се изправи, за да поздрави Мари и да представи себе си и Мартин.
— Паула Моралес и Мартин Мулин от полицейско управление Танумсхеде. Разследваме убийството на малко момиче, намерено мъртво във Фелбака. Бихме искали да ти зададем няколко въпроса.
— Разбира се — каза Мари и седна срещу Мартин.
Поздравиха се, а тя задържа ръката му няколко секунди по-дълго от нормалното. Мартин отново нямаше нищо против, но с периферното си зрение видя как Паула се блещи към него.
— Предполагам, че искате да говорите с мен заради случилото се преди трийсет години.
Мартин отново се прокашля и кимна.
— Приликите между събитията са толкова големи, че се налага да говорим с теб. И с Хелен.
— Разбирам — каза тя, като не изглеждаше особено притеснена. — Но добре знаете, че с Хелен вече трийсет години отстояваме невинността си. Почти цял живот носим вината за нещо, което не сме извършили.
Тя се облегна назад, запали цигара и кръстоса крака. Мартин я гледаше хипнотизирано.
— Може и да не влязохме в затвора, но в хорските очи това нямаше значение — продължи тя. — Всички ни смятаха за виновни, снимките ни бяха изтипосани във всички вестници, аз бях отделена от семейството си. Животът ни се промени завинаги.
Тя издиша бавно цигарения дим, гледайки Паула право в очите.
— Кажи ми, това не е ли затвор?
Паула не отговори.
— Най-напред трябва да те попитаме за алибито ти в периода от осем вечерта в неделя до понеделник следобед — каза Мартин.
Мари си дръпна от цигарата, преди да отговори.
— В неделя вечерта бях навън с целия снимачен екип, имахме импровизиран kickoff[40]. Бяхме в „Стура Хотелет“.
— И кога се прибра? — попита Мартин и извади бележник и химикалка.
— Ами… Стана така, че прекарах нощта в хотела.
— Има ли някой, който може да го потвърди? — попита Паула.
— Йорген? Дарлинг? Ела тук…
Мари повика висок, тъмнокос мъж, който говореше шумно и размахваше ръце до кулисите. Когато Мари го повика, той веднага млъкна и се запъти към тях.
— Това е Йорген Холмлунд. Режисьорът на филма.
Той кимна и ги поздрави, след което погледна въпросително Мари, която явно се наслаждаваше на ситуацията.
— Дарлинг. Можеш ли да разкажеш на полицаите къде се намирах в нощта между неделя и понеделник?
Йорген прехапа устни. Мари отново вдиша и издиша цигарен дим.
— Не се притеснявай, дарлинг, не мисля, че имат намерение да говорят със съпругата ти.
Той изсумтя, но после каза:
— Неделя вечерта имахме kickoff в „Стура Хотелет“ и се случи така, че Мари остана в стаята ми.
— А кога се прибра сутринта? — попита Паула.
— Така и не се прибрах, с Йорген отидохме заедно до студиото. Бяхме там към осем и половина, а в девет влязох в гримьорната.
— Има ли още нещо? — попита Йорген и щом получи отрицателен отговор, се отдалечи.
Неудобството, което изпитваше режисьорът, като че ли доставяше удоволствие на Мари.
— Бедният Йорген — каза тя и посочи с цигарата към гърба му. — Влага твърде много време в опити да скрие малките си забежки от съпругата си. Той е от мъжете, притежаващи злощастната комбинация от съвест и ненаситно либидо.
Мари се наведе напред и изгаси цигарата си в едно кенче кола на масата.
— Нещо друго? Предполагам, че около алибито ми няма кой знае какви въпросителни?
— Бихме искали да говорим и с дъщеря ти. Може ли? Тя е непълнолетна, така че ни трябва разрешението ти.
Мартин се закашля леко заради облака дим, който се понесе над масата.
— Няма проблеми — каза Мари и сви рамене, след което отново се облегна на дивана. — Разбирам сериозността на положението, но ако нямате повече въпроси, трябва да се върна на снимачната площадка. Йорген ще получи екзема от стрес, ако нарушим графика за снимките.
Тя се изправи и протегна ръка. Взе бележника и химикалката на Мартин, написа нещо и му ги върна с лека усмивка, след което с бърза крачка се отправи към снимачната площадка.
Паула завъртя очи и каза:
— Нека позная. Телефонният й номер.
Мартин погледна в бележника и кимна. Не можеше да скрие идиотската си усмивка.
Бохуслен, 1671–1672
В дните след посещението сякаш никой не можеше да говори за друго освен за Ларш Хиерне и комисията по магьосничество. Вълнението на Брита рязко контрастираше с угнетеността на Пребен. Скоро обаче се върнаха към нормалното си ежедневие и приказките отшумяха. Имаха задачи да изпълняват. Прислугата си имаше работа по стопанството, а Пребен имаше църковни дела в танумската и люрската енория.